Но майка му бе решена да се намеси в това, което той смяташе за отличен план. Все пак възможно бе да се види с нея, да изслуша гневните й тиради, да я убеди, че не може да очаква чудеса само след две седмици и след това да си тръгне, преди да се е срещнал с Александра. Сега, ако само можеше да овладее желанието си да я види…
За щастие, когато влезе в приемната, Мария беше сама. Почти бе готов да завари там и Александра, облечена в някоя от роклите, които толкова мразеше. Но сега неволно си спомни нощта, когато за пръв път научи за годежа си. Само че сега не бе нощ, а ранен следобед и Мария не беше облечена официално — освен това определено настроението й не бе весело.
Васили се опита да изпревари оплакванията на майка си, като направо се обърна към нея.
— Как вървят нещата с новия гардероб на годеницата ми?
За нещастие, Мария имаше намерение да започне именно с това!
— Момичето отказва да „губи повече време“, както самата тя се изрази, с такива дреболии. Изобщо не пожела да облече няколкото рокли, които вече са напълно готови.
— Защо не?
— Защото или не са в подходящ цвят, или са твърде тесни, или твърде широки. Никога не й липсват извинения.
Васили едва се сдържа да не се засмее.
— Имам чувството, че Александра прекалено дълго носи панталони и риза. Вероятно сега намира роклите твърде ограничаващи движенията й.
— Една дама не може да не носи рокли!
— Знам, майко.
— Тя не може да хване вилица или нож, без да ги изпусне. От устата й излизат най-отвратителните думи, които съм чувала, когато дори малко се ядоса. Освен това заплаши да опече готвача ми!
Това веднага събуди интереса му.
— Ядосала се е на мосю Жерар? Защо?
— Помислих си, че тя ще се зарадва, защото поръчах заради нея обяд от седем блюда — отвърна сухо Мария.
— Но това отнема часове за хранене — отбеляза Васили.
— Точно така, и преди да бъде поднесено шестото блюдо, Александра влетя в кухнята и каза на мосю Жерар, че ако изпрати само още едно блюдо, ще направи така, че и той да бъде в него. След което той напусна.
— Всъщност никога не съм харесвал суфлето му — успя да каже Васили със сериозен тон, преди да избухне в смях.
Мария му хвърли намръщен поглед, но това не намали удоволствието му. Искаше му се да бе видял Александра в онзи момент в кухнята. Сигурно е била очарователна с блестящите си от гняв тъмносини очи, с повдигащите се от вълнение гърди…
— Как можеш да се смееш? — избухна Мария. — Тя дори вече не се преструва, че се старае да промени държанието си. Казва, че нямаме право да я променяме.
Това за миг го отрезви, след което Васили отвърна тихо.
— Знаеш ли, тя е права. Ние нямаме право да я променяме.
Очевидно не точно това очакваше да чуе майка му.
— С нетърпение очакваш да го кажа, нали, сине? — каза тя, обидена.
— Какво?
— Че съм направила грешка, че не трябваше да настоявам да доведеш годеница, която никога не си виждал.
— И това ли казваш сега?
— Това, което казвам, е, че не можеш да се ожениш за това момиче. Тя не иска да се научи да се държи като дама. Всичко, което иска, е само да се мотае в конюшните. Стефан ще се съгласи с мен. Не можем да приемем такава жена в семейството си.
— Какво стана с честта на баща ми?
— Васили, сигурна съм, че баща ти сам щеше да развали този годеж, ако беше жив. Сключил е този договор за твое добро, но барон Рубльов провали всичко, като остави дъщеря му да се превърне в това, което е. Не крий облекчението си заради мен. Знам много добре, че това е, което отдавна искаш да чуеш.
Така беше наистина, но сега, когато наистина чу тези думи, Васили не реагира така, както си бе мислил. Почувства как в стомаха му се образува някаква топка.
— Къде е тя?
— Заключена в стаята си — отвърна Мария. — Стои там от вчера сутринта, затова изпратих да те повикат. Не иска да отвори вратата. Дори не отговаря, когато я повикам. Никога не съм срещала по-упорит човек от нея.
Нито пък той.
— Ще се погрижа за това — отвърна Васили и излетя от стаята.
— Добре — въздъхна Мария. — Можеш също да уредиш връщането й вкъщи. Вече казах…
Васили не чу останалото, защото вече тичаше по стълбите. Дори като дете не бе достигал толкова бързо до горния етаж. Това, че не знаеше точно коя бе стаята на Александра, не го спря. За щастие там се оказа една прислужница, която му показа вратата на стаята, в противен случай той щеше да счупи всички затворени врати.