— Знаеш, че това е забранено, нали?
— Зная. Промени ли си мнението? Искаш ли да се измъкнеш? Ще получиш още четвърт милион за оборудване.
— Не, Сол. Винаги ще сме ти задължени.
— Тогава да действаме. Да започнем с Театъра на кошмарите.
Те изтътрузиха резервоара надолу по Коридора и го вкараха в облицована стая с размери около 100 квадратни фута. Тя бе една от тези, в които се извършваха терапевтичните експерименти. Театърът на кошмарите беше първоначален опит чрез шок шизофрениците да се завърнат в реалния свят чрез превръщане на света, в който бяха изхвърлени, в кошмарен. Но поради претоварване на емоциите на пациентите методът бе отречен като несигурен и много жесток.
Заради Дейджинхам ръководителят на психиатрията беше почистил осветителните тела и свързал отново сензорните прожектори. Измъкнаха Фойл от резервоара, сложиха му стимулатор и го оставиха в средата на пода. Преместиха резервоара, изключиха светлините и влязоха в изолирана контролна кабина. Оттам включиха прожекторите.
Всяко дете си въобразява, че светът на фантазии е уникален и е само негов. Психиатрите знаят, че преживяванията и ужасите на личните фантазии са най-обикновено наследство. Страхът, вината, ужасът и срамът, които изживяваме при кошмар, могат да бъдат прехвърлени от един човек на друг и никой няма да забележи разликата. В Терапевтичното отделение на Обединената болница са записани хиляди ленти с емоционални изживявания, сведени след това до една-единствена, наречена Театър на кошмарите, включваща всички най-ужасни изживявания.
Фойл се събуди, задъхан и изпотен, без да може да се осъзнае. Въртяха го в серпентините на кошмари и ужаси. Преследваха го, хвърляха го в пропасти, горяха го, деряха го, разпъваха го, покриваха го с паразити и гадини, разкъсваха го. Той крещеше. Тичаше. Забавящото действие на радарното поле в Театъра задържаше тичането му и той се намираше в ужасното състояние на забавено движение, присъщо на кошмарните сънища. И през бъркотията от писъци, стонове, преследване, които проглушаваха ушите му, се дочуваше упорит, настойчив глас:
„КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД»?“
— „Ворга“ — грачеше Фойл. — „Ворга“. Той бе обзет от собственото си внушение. Неговият кошмар му създаваше имунитет.
„КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД». КЪДЕ Е «НОМАД»?“
— „Ворга“ — крещеше Фойл. — „Ворга“, „Ворга“, „Ворга“!
В контролната кабина Дейджинхам проклинаше. Управителят на психиатрията погледна часовника, регулирайки прожекторите:
— Една минута и четиридесет и пет секунди, Сол. Няма да издържи дълго.
— Трябва да го пречупя! Дай му финалните ефекти! Гориха Фойл жив — бавно, неумолимо, безжалостно.
Пускаха го в черни дълбини, потопяваха го във воняща тиня, която го задушаваше, лишаваха го от въздух и светлина. Той бавно се задушаваше, докато външният глас гърмеше:
„КЪДЕ Е «НОМАД»? КЪДЕ ИЗОСТАВИ «НОМАД»? МОЖЕШ ДА СЕ СПАСИШ, АКО НАМЕРИШ «НОМАД»! КЪДЕ Е «НОМАД»?“
Но Фойл бе на борда на „Номад“, в своя тъмен ковчег, плувайки удобно между пода и тавана. Той се свиваше на кълбо и се приготвяше да заспи. Беше доволен. Щеше да се спаси. Щеше да намери „Ворга“.
— Проклето, дебелокожо животно! — проклинаше Дейджинхам. — Някой досега издържал ли е на Кошмарния театър, Фриц?
— Никой. Ти си прав. Това е един необикновен мъж, Сол.
— Трябва да го разкъсам. Добре, стига с това, по дяволите! Нека опитаме с мегалмуд. Готови ли са актьорите?
— Всичко е готово.
— Тогава да вървим.
Съществуват шест направления, в които манията за величие би могла да се насочи. Мегалмуд е най-драматичната диагностична техника за установяване на частен случай на мегаломания.
Фойл се събуди в луксозно легло. Намираше се в разкошна спалня, облицована с брокат и кадифе. Огледа се учудено. Меки, слънчеви лъчи се промъкваха през решетките на прозорците. В ъгъла на стаята камериер подреждаше дрехи.
— Хей… — изсумтя Фойл. Камериерът се обърна.
— Добро утро, мистър Формейл — промърмори той.
— Какво?
— Прекрасно утро, сър. Приготвих ви кафявия халат и леките кожени чехли.
— Какво става тук?
— Аз… — камериерът погледна Фойл учудено — нещо не е ли наред, мистър Формейл?
— Как ме наричаш, човече?
— С името Ви, сър!
— Името ми е… Формейл? — Фойл се размърда в леглото. — Не, не е. То е Фойл. Гъли Фойл. Това е името ми. Камериерът прехапа уста.
— Един момент, сър… — той пристъпи навън и повика някого.
Красиво момиче, облечено в бяло, влезе тичешком в стаята и седна на ъгъла на леглото. Тя взе ръката на Фойл и надникна в очите му. Лицето й бе разстроено.