С вид на акушерка Бейкър седеше на прохладната веранда на своята огромна къща в Спокейн и слушаше края на разказа на Джиз Маккуин за нейното бягство.
— След като се озовахме на свобода вън от Гуфр Мартел, всичко беше много по-лесно. Открихме една ловна къщичка, проникнахме в нея и си осигурихме дрехи. Там имаше и пушки, забавни, стари вещи от стомана с експлозиви за убиване. Взехме ги и ги продадохме на местни жители. Така си осигурихме средства, за да достигнем до най-близката джонтплатформа, която можехме да си спомним.
— Коя?
— Биариц.
— Пътувахте само нощем, нали?
— Естествено.
— А правихте ли нещо за лицето на Фойл?
— Опитахме с грим, но не стана. Проклетата татуировка прозира. Купих сурогат за тъмна кожа и напръсках лицето му.
— И свърши ли работа?
— Не — Каза Джиз ядосано, — трябва да държиш лицето си спокойно, защото в противен случай сурогатът се напуква и пада. Фойл не може да се контролира. Никога не е могъл. Той е същински ад.
— Къде е той сега?
— Сам Куейт го взе.
— Мислех, че Сам си почива от безкрайните си празненства.
— Да, почива си — Каза мрачно Джизбелла, — но той ми е задължен и сега се грижи за Фойл. Те обикалят, джонтирайки, за да стои далеч от ченгетата.
— Интересно — промълви Бейкър, — не съм виждал татуировка през целия си живот. Мислех, че е забравено изкуство. Бих искал да го прибавя към моята колекция — нали знаеш, че колекционирам куриозни случаи, Джиз?
— Всеки знае за зоологическата ти градина в Трентън. Бейкър. Ужасна е.
— Миналия месец намерих истински сиамски близнаци — започна ентусиазирано Бейкър.
— Дори не искам да чуя за това — рязко подхвърли Джиз. — И не искам Фойл да попадне в зверилницата ти. Можеш ли да махнеш маската от лицето му? Да го почистиш? Той казва, че в Главната болница се отказали.
— Те нямат моя опит, мила. Хм-м-м. Струва ми се, че си спомням — четох нещо веднъж… някъде… Но къде ли беше…? Почакай за минута.
Бейкър се изправи и изчезна. Джизбелла се заразхожда нервно по верандата, докато той се появи отново след двадесет минути с парцалива книга в ръце и триумфално изражение на лицето.
— Открих го — каза Бейкър, — видял съм го в библиотеката преди три години. Можеш да ме поздравиш за моята памет.
— По дяволите твоята памет. Може ли да се направи нещо за лицето му?
— Може! — Бейкър потупа тънките страници и се замисли. — Да, може да се направи. Индиготиндисулфонова киселина Може би ще трябва да се синтезира киселината, но… — Бейкър затвори книгата и кимна уверено. — Мога да го оправя. Само че ми е жал да унищожа това толкова уникално лице, ако е такова, каквото ми го обрисува ти.
— Ще престанеш ли с твоето хоби? — възкликна Джизбелла отчаяно — Ние сме натясно, разбираш ли? Първите, които някога са успели да избягат от Гуфр Мартел. Ченгетата няма да се откажат, докато не ни върнат обратно там. За тях това е специален случай.
— Но…
— Колко дълго мислиш, че можем да издържим вън от Гуфр Мартел с Фойл, който препуска наоколо с това татуирано лице?
— Защо толкова се сърдиш?
— Не се сърдя. Аз обяснявам.
— Той ще бъде щастлив в зоологическата — каза Бейкър убедително. — И там ще бъде под прикритие. Ще го сложа в съседство с момичето циклоп…
— За зоологическата е изключено. В това съм съвсем сигурна.
— Добре, мила. Но защо се безпокоиш, че Фойл ще бъде хванат? Това няма нищо общо с теб.
— Защо се грижиш за моите безпокойства? Аз те моля да свършиш една работа. И ще платя за нея.
— Ще струва скъпо, мила. А и аз съм привързан към теб. Опитвам се да ти спестя разходи.
— Не, не се опитваш.
— Тогава да кажем, че съм любопитен.
— Тогава да кажем, че съм му благодарна. Той ми помогна, сега му помагам аз. Бейкър цинично се усмихна.
— Тогава нека му помогнем. Като му създадем съвсем ново лице.
— Не.
— Така си и мислех. Ти искаш само да го почистя, защото се интересуваш от това лице.
— Дявол да те вземе, Бейкър, ще свършиш ли работа или не?
— Ще струва пет хиляди.
— Не е ли множко?
— Хиляда — за синтезиране на киселината. Три хиляди — за хирургическата работа. И хиляда за…
— Твоето любопитство.
— Не, мила — той се усмихна отново, — хиляда — за анестезиолога.