— А защо анестезия?
Бейкър отново отвори старите текстове.
— Операцията изглежда болезнена. Знаеш ли как се татуира? Взема се игла, потапя се в боята и се забива в кожата. За да премахна тази боя, аз трябва да обработя лицето пора след пора и да вкарам индиготиндисулфон. Ще боли.
Очите на Джизбелла блеснаха.
— Можеш ли да го направиш без наркоза?
— Аз мога, мила, но Фойл?
— По дяволите Фойл! Аз плащам четири хиляди, Без наркоза, Бейкър. Нека Фойл страда.
— Джиз! Ти не знаеш на какво го подлагаш.
— Зная. Нека страда — тя се засмя така истерично, че Бейкър се стресна. — Нека лицето му го накара да страда.
Клиниката на Бейкър заемаше пететажна сграда и се намираше зад ракетните силози на Трентън, където някога е имало завод за мотриси. Те са били предназначени за метро, преди джонтирането да премахне нуждата от метротранспорт. Страничните прозорци на клиниката гледаха към кръглите отвори на силозите, изправили антигравитационните си снопове нагоре, и пациентите на Бейкър можеха да се развличат, като наблюдават космическите кораби, които се издигаха тихо нагоре и се спускаха надолу по посока на антигравитационните лъчи, с блестящи люкове, мигащи разпознавателни сигнали и бляскави корпуси.
Партерният етаж на клиниката беше зает от зоологическата колекция, представляваща анатомически куриози, естествени уроди и чудовища, закупени, наети, похитени и отвлечени. Бейкър, подобно на останалата част от света, беше страстно привързан към тези нещастни създания и прекарваше дълги часове сред тях, вдъхновявайки се от зрелището на техните уродства по начина, по който други хора се упояват от красотата на произведенията на изкуството. Средните етажи на зданието бяха заети от стаи за реанимация, лаборатории, помещения за обслужващия персонал и кухни. На най-горния етаж се намираха операционните.
В една от тях, малка зала, обикновено използвана за очни експерименти, Бейкър работеше върху лицето на Фойл. Под студеното осветление на лампите той се бе навел над операционната маса и педантично работеше с малко стоманено чукче и платинена игла. Бейкър следваше знаците на старата татуировка по лицето на Фойл, всяка минута откриваше белег от старо пробождане и пъхаше иглата в него. Главата на Фойл беше пристегната със скоби, но тялото му не бе вързано. Мускулите му се сгърчваха при всеки удар на чукчето, но тялото му не помръдваше. Той стискаше страничните ръбове на операционната маса.
— Самообладание — произнесе той през зъби, — ти искаше да се науча на самоконтрол, Джиз. Аз се упражнявам.
Той трепна.
— Не мърдай! — заповяда Бейкър.
— Правя го, за да се забавляваме.
— Всичко върви добре, синко — Каза Сам Куейт, но беше пребледнял. Той хвърли скрит поглед към яростното лице на Джизбелла, — Какво ще кажеш, Джиз?
— Той се упражнява.
Бейкър продължи да топи иглата и да я удря с чукчето.
— Слушай, Сам — измънка Фойл едва-едва, — Джиз ми каза, че имаш собствен кораб.
— Да, имам. Малък, четириместен. С два двигателя. От вида, който наричат „Сатурн Уикендър“.
— Защо „Сатурн Уикендър“?
— Защото уикендът на Сатурн продължава деветдесет дни. Корабът може да носи храна и гориво за три месеца.
— Точно такъв ми трябва — промърмори Фойл. Той се сгърчи отново, но се овладя. — Сам, искам да наема кораба ти.
— За какво?
— За една моя тайна работа.
— Законна?
— Не.
— Тогава не е за мен, синко. Нервите ми са съсипани. Джонтирането с теб на една крачка пред полицаите ми го показа. Предпочитам да съм далеч от тия неща. Просто искам спокойствие.
— Ще ти платя петдесет хиляди. Не искаш ли петдесет хиляди? Можеш да си прекарваш неделите в броене на пари.
Иглата се забиваше безжалостно. Тялото на Фойл потръпваше при всеки удар.
— Аз вече получих петдесет хиляди. Имам десет пъти повече в брой във Виенската банка — Куейт бръкна в джоба си и извади халка с блестящи радиоактивни ключове. — Ето го ключа за банката. А това е ключът за къщата ми в Йобург. Двадесет стаи, двадесет акра. Това е ключът за моя „Уикендър“ в Монток. Не можеш да ме съблазниш, синко. Аз получих своето. Ще джонтирам обратно в Йобург и ще живея щастливо през остатъка от живота си.
— Дай ми „Уикендър“. Можеш да си стоиш на сигурно В Йобург и пак да получиш сумата.
— Кога ще я получа?
— Когато се върна.
— Искаш моя кораб на доверие и с обещание да платиш след това?
— Гарантирам ти. Куейт изсумтя.
— Каква е гаранцията?
— Това е спасителна работа на астероидите. Кораб на име „Номад“.
— Какво има на „Номад“? Какво гарантира покриването на разходите по спасяването?