— Не зная.
— Лъжеш.
— Не зная — измънка Фойл упорито, — но там трябва да има нещо ценно. Питай Джиз.
— Слушай — каза Куейт, — ще ти кажа нещо. Ние сме коректни, нали? Знам какво се върти в главата ти. Ти си пипнал нещо тлъсто и не искаш никой да ти се бърка. Ето защо искаш кораба…
Фойл се сгърчи от болка, но все още завладян от жаждата да притежава, повтори:
— Аз не знам, Сам. Попитай Джиз.
— Ако искаш честна сделка, то направи и честно предложение — каза Куейт сърдито, — недей да бродиш наоколо като дяволски татуиран тигър, готвещ се за скок. Ние сме единствените приятели, които имаш. Не се опитвай да заблуждаваш…
Куейт беше прекъснат от вик, откъснал се от устата на Фойл.
— Не мърдай — каза Бейкър с отвлечен глас, — когато си мърдаш лицето, не мога да контролирам иглата.
Той изгледа продължително Джизбелла. Устните й потрепваха. Внезапно тя отвори портмонето си и извади две банкноти по петстотин кредита. Хвърли ги до мензурата с киселината.
— Ние ще чакаме отвън — каза тя.
В хола й прилоша. Куейт я завлече до един стол и намери сестра, която я свести с ароматизиран амоняк. Джизбелла започна да плаче така сърцераздирателно, че Куейт се изплаши. Той освободи сестрата и я наглеждаше, докато хълцането й затихна.
— Какво, по дяволите, става? — попита той. — Какво означаваха тези пари?
— Това бяха проклети пари.
— За какво?
— Не искам да говоря за това.
— Добре ли си?
— Не…
— Мога ли да направя нещо за теб?
— Не.
Последва дълга пауза. После Джизбелла попита със загрижен глас:
— Възнамеряваш ли да сключиш тази сделка с Гъли?
— Аз? Не. Изглежда безнадеждна история.
— Трябва да има нещо ценно на „Номад“. Иначе защо Дейджинхам ще преследва Гъли?
— Аз все още не съм заинтригуван. А ти?
— Аз? Също не се интересувам. Няма да участвам в други сделки с Гъли Фойл.
След още една пауза Куейт попита:
— Мога ли да се прибирам вече вкъщи?
— Ти имаше трудности с нас, нали. Сам?
— Струваше ми се, че ще умра хиляди пъти, докато се грижех за тоя тигър.
— Съжалявам, Сам.
— Трябваше да ми се случи, след като постъпих така с теб, когато те хванаха в Мемфис.
— Да се спасиш беше най-естественото, Сам.
— Ние винаги вършим естественото, но понякога не би трябвало да го правим.
— Зная, Сам, зная.
— И прекарваш остатъка от живота си в старание да поправиш стореното. Мисля, че съм късметлия, Джиз. Мисля, че днес ми се удаде тази възможност. Сега да се прибирам ли вкъщи?
— Обратно в Йобург и щастливия живот?
— Да.
— Не ме оставяй сама. Сам. Срамувам се от себе си.
— За какво?
— За проявена жестокост към беззащитно същество.
— Какво значи това?
— Няма значение. Постой още малко. Разкажи ми нещо за хората, които са щастливи. Какво толкова хубаво намират в тоя живот?
— Добре — отговори любезно Куейт, — те имат това, за което са мечтали като деца. Ако можеш на петдесет години да имаш всичко онова, което си искал, когато си бил петнадесетгодишен, ти си щастлив. Когато аз бях петнадесетгодишен… — и Куейт продължи да разказва за мечтите, амбициите и разочарованията на своето детство, които сега той беше реализирал, когато Бейкър се появи от операционната. — СВърши ли? — попита нетърпеливо Джизбелла. — Свърших. След като го упоих, беше много по-лесно да работя. Сега бинтоват лицето му. Ще се появи след няколко минути.
— Изтощен ли е?
— Естествено.
— След колко дни ще може да се свалят бинтовете?
— Шест или седем дни.
— И лицето му ще бъде ли чисто?
— Мислех, че не се интересуваш от лицето му, мила, Трябва да бъде чисто. Мисля, че не съм пропуснал нито едно пигментирано петно. Можеш да се възхищаваш на сръчността и умението ми, Джизбелла, а също и на мъдростта ми. Аз ще подкрепя Фойл за спасителната операция на „Номад“.
— Какво? — засмя се Куейт. — Ти правиш залог при шанс хиляда към едно, Бейкър? Мислех те за по-умен.
— И съм. По време на упойката той говореше. На борда на „Номад“ има платинени кюлчета на стойност двадесет милиона.
— Двадесет милиона? — лицето на Сам Куейт почервеня и той се обърна към ДАизбелла. Но тя също бе ядосана.
— Не ме гледай. Сам. Аз не знаех. Той криеше това и от мен. Кълнеше се, че не знае защо Дейджинхам го преследва.
— Дейджинхам е този, който му е казал — обясни Бейкър, — това също му се изплъзна.
— Ще го убия — ядосваше се Джизбелла, — ще го разкъсам на части със собствените си ръце и няма да намерите нищо в това тяло освен черна мръсотия. Ще стане експонат на зверилника ти, Бейкър. Обещавам пред Бога, че ще ти го дам.