Часове наред те плуваха заедно в кабината, дремеха, шепнеха си и нежно се докосваха.
— Бедният Гъли — шепнеше Джизбелла, — милият, беден Гъли…
— Не беден — каза той, — богат… скоро!
— Да, богат и празен. Ти нямаш нищо в себе си, миличък Гъли… Нищо освен омраза и жажда за отплата.
— То е достатъчно.
— Достатъчно е засега. Но после?
— После? Зависи.
— Зависи от това, което имаш в себе си, Гъли, от това, което притежаваш.
— Не. Бъдещето ми ще се реши от това, дали ще мога да се избавя от някои мои вътрешни задръжки.
— Гъли, защо се държа така с мен в Гуфр Мартел? Защо не ми каза, че има състояние на борда на „Номад“?
— Не можех.
— Вярваше ли ми?
— Не беше това. Не можех да преодолея себе си. Това е нещо, вътре у мен, нещо, от което трябва да се освободя.
— Да се контролираш ли, Гъли? Да се избавиш от това, което те влачи.
— Да. Влачи ме. Не мога да свикна да се самоконтролирам, Джиз. Искам, но не мога.
— Опитваш ли?
— Да, опитвам. Господ знае, че опитвам. Но когато нещо се случи и…
— И тогава ти се нахвърляш „безпощаден, развратен, коварен, безжалостен подлец“…
— Какво е това?
— Нещо, което е написал мъж на име Шекспир. То описва теб, Гъли, когато си вън от контрол.
— Ако мога да те нося в джоба си, Джиз, да ме предупреждаваш, да ме пробождаш с една игла…
— Никой не може да го прави вместо теб, Гъли. Трябва да се научиш сам.
Дълго време той мисли върху казаното. После попита колебливо:
— Джиз… за парите…?
— По дяволите парите.
— Може ли да обсъдим това?
— О, Гъли.
— Не че аз… че аз искам да посягам на твоето. Ако не беше въпросът с „Ворга“, аз бих ти дал всичко, което поискаш. Всичко! Когато приключа, ще ти дам всичко, което е останало, всичко, до цент, Джиз. Страхувам се, че ако ти дам един кредит, това може да се окаже решаващо между „Ворга“ и мен — той изчака малко. — Е?
— Ти си обладан от зъл дух — каза тя загрижено — и не само част от теб, а целия.
— Не.
— Да, Гъли. Целия. Това, с което ме обичаш, са само сетивата ти. Всичко останало подхранва омразата ти към „Ворга“.
В този момент ги прекъсна тревожният звук от радарната аларма в контролната кабина.
— Край на бездействието. Пристигаме — промърмори Фойл, за когото моментът на отпускане бе приключил, и отново се върна към основната си цел. Той тръгна напред към контролната кабина.
Фойл се устреми към астероида с ярост, присъща на вандалско нападение. Той с устрем изникна от пространството, включи максимална обратна тяга, от което заизлизаха пламъци от предните двигатели, и установи „Уикендър“ в плавна ниска орбита над струпаните грамади и отломъци. Наблюдаваха астероида и успяха да различат само затворените прозорци и люка, през който Джозеф и неговите събратя излизаха на лов за плуващи в пространството отломки. Видяха и новия кратер, образуван от кораба при първото излитане на Фойл към Земята.
Прелетяха над огромните прозорци на парника на астероида, които приличаха на кръпки, и съзряха стотици лица, взиращи се в кораба — малки бели лица с татуировка.
— Значи не съм ги унищожил — изсумтя Фойл. — Наврели са се в астероида. Вероятно живеят дълбоко вътре, докато оправят повърхността.
— Ще им помогнеш ли, Гъли?
— Защо?
— Ти си причинил разрушенията.
— Да вървят по дяволите. Имам си собствени проблеми. Но това е успокояващо. Те няма да ни пречат.
Той обиколи още веднъж астероида и кацна с „Уикендър“ в отвора на новия кратер.
— Ще се установим тук — каза той. — Обличай скафандъра, Джиз. Да вървим! Да вървим!
Той я подканяше и изгаряше от нетърпение да действат. Навлякоха скафандрите си, напуснаха „Уикендър“ и се запромъкваха през отломките на кратера, оголил мрачната вътрешност на астероида. Това движение приличаше на гърчене на два огромни червея през тесните тунели. Фойл включи микровълновата мрежа на скафандъра си и заговори на Джиз.
— Много лесно е да се загубиш. Стой до мен. Стой наблизо.
— Къде отиваш, Гъли?
— Към „Номад“. Спомням си, че го зациментираха към астероида, преди да излетя. Не помня обаче къде точно е мястото. Трябва да го открием.
В проходите нямаше въздух и те напредваха без шум, ако се изключат звуковете от допира на метала на скафандрите в скалата. Веднъж спряха да си отдъхнат до изправения корпус на стар космически кораб. Когато се изравниха с него, те почувстваха вибриращи сигнали вътре в кораба — ритмично почукване.
Фойл се усмихна мрачно.
— Това вътре са Джозеф и Учените хора — каза той, — молят ни за няколко думи. Ще им дам уклончив отговор — той удари два пъти в корпуса, — а сега и едно съвсем лично съобщение за жена ми — лицето му потъмня, той халоса ядосано корпуса и се отдалечи. — Хайде. Да вървим.