Воюващите страни бавно съсредоточаваха хора и техника, подготвяйки се за унищожителен удар. Сателитите въведоха универсална военна повинност и по Вътрешните планети по необходимост се нагаждаха към обстоятелствата. Индустрии, занаяти, науки, умения и професии бяха поставени в услуга на армията. Последваха правила и забрани. Армиите и флотите реквизираха и управляваха.
Търговията също участваше във войната, тъй като тази война, като всички други, се предхождаше от търговска война. Но населението недоволстваше и джонтирането се превърна в критичен проблем. Ширеше се страх от шпиони и нашественици. Слабохарактерните ставаха доносници и предатели. Злокобни поличби парализираха всеки дом от Бафин Айлънд до Фолкленд. През тази мъртва година единственото оживление настъпи с пристигането на цирка Фор Майл Съркъс.
Това беше известното название на чудатия антураж на Джофри Формейл от Церера, ексцентричен млад богаташ от най-големия астероид. Формейл от Церера беше изключително богат, а също така и много забавен.
Той бе класическият буржоа благородник, парвенюто новобогаташ на всички времена. Неговият антураж беше смесица от провинциален цирк и комична придворна трупа, за което свидетелстваше и неговото пристигане в Грийн Бей, Уискънсин.
Рано сутринта адвокат с цилиндър на юридическия клан се появи със списък на местата, давани под наем. Той хареса четириакровата ливада, която гледаше към езерото Мичиган, и я нае за една огромна сума. Следваха го банда земемери от клана на Мейсън и Диксън. За двадесет минути земемерите определиха площадките за къмпиране и се разчу новината, че ще пристигне Фор Майл Съркъс. Местните хора от Уискънсин, Мичиган и Минесота дойдоха да погледат атракцията.
Двадесет работници джонтираха, като всеки носеше на гръб палатка. Разнасяха се заповеди на висок глас, викове, клетви и се чуваше мъчително свистене на сгъстен въздух. Двадесет огромни палатки с издути нагоре куполи, с лакирани повърхности блестяха, докато съхнеха на зимното слънце. Тълпите посетители шумяха възторжено.
Шестмоторен хеликоптер се понесе надолу и се закрепи над огромния лагер. Коремът му се отвори и надолу се посипаха множество мебели. Слуги, камериери, готвачи и сервитьори пристигнаха с джонтиране. Те обзаведоха и декорираха куполите. Кухните запушиха и миризма на пържено, печено и готвено обгърна лагера. Частните полицаи на Формейл вече изпълняваха задълженията си, патрулираха върху четирите акра, пазейки огромната тълпа зяпачи.
След това запристигаха и хората от антуража на Формейл — кой със самолет, кой с кола, автобус, камионетка, велосипед, или просто чрез джонтиране. Книгопродавачи и книги, учени и лаборатории, философи, поети, атлети… Подредиха площадка за фехтовка, за джудо и ринг за бокс. Издълбаха в земята петдесетфутов басейн и го напълниха с помощта на помпа от близкото езеро. Завърза се интересен спор между двама мускулести атлети — дали басейнът да бъде затоплен за плуване, или да се замрази за пързаляне.
Музиканти, артисти, жонгльори и акробати вдигаха оглушителен шум и врява. Група механици подготвяха колекция от дизелови трактори — собственост на Формейл. Накрая пристигнаха и тези, които винаги следват лагера: съпруги, дъщери, любовници, блудници, просяци, измамници, мошеници. До сутринта шумът от цирка можеше да се чуе на четири мили, откъдето произлизаше и неговият прякор.
По обяд пристигна Формейл от Церера, използвайки толкова странен транспорт, че би могъл да разсмее дори заклет меланхолик. Огромен хидроплан се появи от юг и се приводни в езерото. От него излезе баржа и прекоси водната площ до брега. Там нейната предна част се смъкна надолу и образува мост, по който от баржата премина чудновата кола от двадесети век. За любопитните зрители следваха нови и нови изненади, тъй като колата измина двадесет ярда към центъра на лагера и тогава спря.
— Какво ли може да последва сега? Велосипед?
— Не, ролкови кънки.
— Той ще излети с метла.
Формейл надмина и най-ексцентричните предположения. От Колата се показа дулото на оръдие. Чу се гърмеж и сред черния дим от експлозията от дулото на оръдието излетя Формейл от Церера, описваики красива дъга. Той попадна в мрежа, държана от четирима камериери пред входа на собствената му шатра. Аплодисментите, с които го поздравиха, можеха да бъдат чути от шест мили разстояние, Формейл се изправи, подпря се на плещите на камериера и с движение на ръката поиска тишина.
— О, Господи! То ще произнесе реч.
— „То“! Искаше да кажеш „той“, нали?
— Не, „то“. Това не може да бъде човек.
— Приятели, римляни, провинциалисти — започна сериозно Формейл, — доверете ми ушите си, Шекспир, 1564–1616. Проклятие! — четири бели гълъба излетяха от ръкавите на Формейл и литнаха далече. Той ги изгледа учудено и след това продължи: