— Няма да се забавим — каза джентълменът на кондуктора. — Ела да ме вземеш след един час.
— Боже Господи! — възкликна отново Пристейн. Влакът потегли. Двойката се качи по стъпалата.
— Добър вечер, Пристейн — каза джентълменът. Ужасно съжалявам, че се наложи конят да постъпче Вашите зелени площи, но старите нюйоркски правила изискват да има червен флаг пред локомотива.
— Формейл! — развикаха се гостите.
— Формейл от Церера! — аплодираха го и зяпачите. Успехът на приема у Пристейн бе обезпечен, В просторната парадна зала, цялата в кадифе и плюш, Пристейн разгледа с любопитство Формейл. Фойл издържа проницателния стоманен поглед с хладнокръвие, като междувременно кимаше и се усмихваше на ентусиазираните си почитатели, с които вече се знаеше от Канбера и Ню Йорк.
„Контрол — мислеше си той, — кръв, вътрешно спокойствие, съзнание. Той ме измъчва в своя офис цял час след оня смахнат щурм, който извърших срещу «Ворга» Дали ще ме разпознае?“
— Лицето Ви ми изглежда познато, Пристейн — каза Формейл, — срещали ли сме се досега?
— Не съм имал честта да се срещна с Формейл до тази вечер — отговори двусмислено Пристейн.
Фойл се бе научил да разгадава поведението и мислите на хората, но твърдото, красиво лице на Пристейн бе непроницаемо. Стояха лице срещу лице, единият непреодолим и безпристрастен, другият — резервиран и властен. Те приличаха на двойка бронзови статуи.
— Казаха ми, че се гордеете с факта, че сте парвеню, Формейл.
— Да. Взех за пример първия Пристейн.
— Наистина?
— Ще си спомните, че той се е гордял с натрупването на началното богатство на фамилията, извършено на черния пазар по време на Третата световна война.
— Било е през Втората световна война, Формейл. Но лицемерите от клана ни никога не го признаха. Фамилията ни тогава се е казвала Пейн.
— Не знаех.
— А каква беше Вашата жалка фамилия, преди да я промените на Формейл?
— Тя беше Пристейн.
— Наистина? — зловещата усмивка на властелина показа, че ударът е приет. — Вие претендирате за връзки с нашия клан?
— Ще претендирам, когато дойде моментът.
— А от каква степен?
— Да го наречем… кръбна връзка
— Колко интересно. Забелязвам у Вас известен интерес към кръвта, Формейл.
— Без съмнение фамилна черта, Пристейн.
— Харесва Ви да бъдете циничен — каза не без цинизъм Пристейн, — но говорите истината. Ние винаги сме имали огромна слабост към кръвта и парите. Това е наш порок. Признавам го.
— И аз го споделям.
— Страстта към кръв и пари?
— Да, действително. Дори доста страстно.
— Без милосърдие, без прошка, без лицемерие?
— Без милосърдие, без прошка, без лицемерие!
— Формейл, Вие сте един млад мъж, който много ми допада. Ако не бяха Вашите претенции за връзка с нашия клан, щях да Ви приема.
— Закъсняхте, Пристейн. Аз вече Ви приех. Пристейн взе ръката на Фойл.
— Трябва да Ви представя на дъщеря си, лейди Оливия. Ще ме последвате ли?
Те минаха през салона за приеми, Фойл триумфираше вътрешно: „Той не знае. И никога няма да разбере.“ После дойде съмнението: „Но никога няма да узная, ако ме е открил. Той е сякаш от закалена стомана. Би могъл да ме научи на доста неща в областта на самоконтрола.“ Познати лица поздравяваха Формейл.
— Прекрасна измама сте направили в Шанхай.
— Чудесен карнавал в Рим, нали? Чухте ли за пламтящия човек, който се появил на Испанската стълба?
— Търсихме Ви в Лондон.
— По какъв възхитителен начин се появихте — обади се Хари Шеруин Уилямс. — Надминахте всички ни. Господи. Накарахте ни да се почувстваме като проклети новобранци.
— Забравяте се, Хари — каза студено Пристейн, — знаете, че не всичко е позволено в моя дом.
— Съжалявам, Пристейн. Къде е сега циркът, Формейл?
— Не зная — каза Фойл, — един момент.
Множеството се събираше и с усмивки на симпатия очакваше следващите лудории на Формейл. Той извади платинения си часовник и отвори капака, на скалата се показа лице на камериер.
— А-а… каквото и да е името ти… Къде се намирате сега?
Отговорът беше с тъничък и слабичък глас.
— Вие дадохте заповед да създадем Ваша постоянна резиденция в Ню Йорк, Формейл.
— О! Така ли заповядах? И?