— Ние купихме катедралата Сент Патрик, Формейл.
— И къде е това?
— Старият Сент Патрик, Формейл. На Пето авеню и това. Което някога е било Петдесета улица. На това място установихме цирка.
— Благодаря Ви — Фойл затвори платинения часовник. — Моят адрес е старият Свети Патрик, Ню ЙорК. Има и едно хубаво нещо, което може да се каже за обявените вън от закона религии… Те поне са построили достатъчно големи храмове, за да могат да приютят цирк. Оливия Пристейн беше седнала на трон, заобиколена от почитатели. Тя беше Снежната дева, Ледената принцеса с коралови очи и коралови устни, властна, недостижима, прекрасна. Фойл я погледна веднъж и сведе очи, смутен пред слепия й поглед. Които можеше да възприема само електромагнитни вълни и инфрачервена светлина. Сърцето му заби по-бързо.
„Не бъди глупав! — мислеше отчаяно той. — Контролирай се. Това може да се окаже опасно…“
Представиха го. Тя се обърна към него с ясен сребрист глас, подаде му тънка, студена ръка, но тази ръка сякаш предизвика у него удар от електрически ток. Това бе началото на взаимно влечение.
„Но как? Тя е символ. Принцесата на мечтите… Недостижимата… Контрол!“
Той водеше такава сложна вътрешна борба, че не успя да забележи как бе изоставен, грациозно и равнодушно. Не можеше да повярва. Той стоеше и зяпаше като дръвник.
— Какво? Все още ли сте тук, Формейл?
— Не мога да повярвам, че мога да бъде изоставен, лейди Оливия.
— Едва ли е така, но ми се струва, че пречите на моите приятели да се приближат.
— Не съм свикнал да ме пренебрегват. („Не. не. Съвсем погрешно?“) И най-малкото някой, който желая да ми бъде приятел.
— Не ставайте досаден, Формейл.
— Нима успях да Ви обидя?
— Да ме обидите? Сега ставате абсурден.
— Лейди Оливия… („Христе! Не мога ли да кажа нещо свястно? Къде е Робин?“) Може ли да започнем отначало, моля?
— Ако се опитвате да станете нелюбезен, Формейл, знайте, че успявате чудесно.
— Моля, подайте ми ръката си отново. Благодаря Ви. Аз съм Формейл от Церера.
— Добре — засмя се тя, — ще приема, че се държите като клоун. А сега слезте долу. Предполагам, че все ще откриете някой, който се забавлява на поведението Ви.
— Сега пък какво се случи?
— Дали не се опитвате да ме ядосате, сър?
— Не. („Да. точно това правя. Опитвам се да те докосна някак си… Да пробия леда.“) Първия път ръкостискането ни беше… силно. А сега е никакво. Какво се случи?
— Формейл — каза загрижено Оливия, ще приема, че сте забавен, оригинален, остроумен, интересен, всичко, което желаете, ако само ме оставите.
Той се отдалечи от подиума, препъвайки се. „Животно. Животно. Животно. Не. Тя е мечта и аз мечтая за нея. Леден връх, който трябва да бъде щурмуван и превзет. Да се обсади… нахлуе… похити… да се постави на колене…“
Изправи се лице в лице със Сол Дейджинхам.
Стоеше парализиран, обуздавайки чувствата си.
— А, Формейл — каза Пристейн, — това е Сол Дейджинхам. Той ще бъде с нас само тридесет минути и настоява да прекара една от тях с Вас.
„Дали ме е познал? Дали е изпратил да повикат Дейджинхам, за да се убеди? Атака. Toujours audance.“
— Какво се е случило с лицето Ви, Дейджинхам? — попита Формейл с интерес. Мъртвешката глава се усмихна.
— Аз мислех, че съм забележителен. Радиационното отравяне. Аз съм „горещ“. По-рано казваха „по-горещ от жарава“. Сега казват „по-горещ от Дейджинхам“ — мъртвешките очи шареха по Фойл. — Какво се крие зад този Ваш цирк?
— Страст за слава.
— Аз съм стара кримка в тази област. И в каква насока работите?
— Нима Дилинджър казва на Капоне? — се усмихна в отговор Фойл и започна да се отпуска, криейки триумфа си, че е заблудил и двамата. — Изглеждате по-щастлив, Дейджинхам — моментално съзря грешката си.
— По-щастлив от кога? Къде сме се срещали преди?
— Не по-щастлив от кога, а по-щастлив от мен — Фойл се обърна към Пристейн. — Влюбих се безнадеждно в лейди Оливия.
— Сол, Вашият половин час изтича.
Дейджинхам и Пристейн, които стояха от двете страни на Фойл, се обърнаха. Приближи се стройна дама, величествена в своята смарагдова вечерна рокля, с проблясваща червена коса. Беше Джизбелла Маккуин. Погледите им се срещнаха. Преди ефектът от шока да закипи върху лицето му, Фойл се обърна, направи шест крачки до първата врата, която видя, отвори я и се хвърли през нея.
Вратата зад него се затвори. Намираше се в къс, затворен коридор. Чу се щракане, последва пауза, а после металически глас заговори учтиво: „ВИЕ НАВЛЯЗОХТЕ В
ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА РЕЗИДЕНЦИЯТА МОЛЯ. ОТТЕГЛЕТЕ СЕ.“
Фойл се задъхваше и се бореше със себе си.