— Защото не искам той да отиде по дяволите заедно с теб. Не говоря за „Ворга“. Имам предвид нещо друго — ПирЕ. Това е причината да те преследват. Целта им е да се доберат до него двадесет паунда ПирЕ.
— Какво е това?
— Когато отвори сейфа, намери ли в него малка кутия?
— Да.
— И какво имаше вътре в нея?
— Двадесет капсули с вещество, което има вид на йод на кристали.
— Какво направи с капсулите?
— Изпратих две за анализи. Но никой не успя да открие Какво съдържат. Опитвам се и сам да анализирам третата в моята лаборатория, когато не съм зает да се правя на палячо пред публиката.
— О, ти го анализираш? Защо?
— Аз напредвам във всички посоки — любезно каза Фойл. — Досега не съм предполагал, че целта на Пристейн и Дейджинхам е такава.
— А къде държиш останалите капсули?
— На сигурно място.
— С тях не може да има сигурност. Те никога няма да бъдат на достатъчно безопасно място. Не зная какво означава ПирЕ, но знам, че то е пътят към дявола, и не искам Сол да се разхожда по този път.
— Ти го обичаш толкова много?
— Толкова много го уважавам. Той е първият човек който ми обясни, че понякога е необходимо да си двуличен.
— Джиз, какво е ПирЕ? Ти знаеш.
— По скоро се досещам. Подредих всички подмятания, които съм чула. И добих представа. Мога да ти я кажа Гъли, но няма да го направя — лицето й изразяваше гняв. — Този път аз ще те изоставя. Оставям те в неизвестност и мрак. Нека и ти да видиш как се чувства човек в такава обстановка! Забавлявай се!
Тя се отдалечи от него и пресече залата за танци. В този момент паднаха първите ракети.
Дойдоха като метеорен рояк — не толкова много на брой, но далеч по-смъртоносни. Те улучиха сутрешния квадрант — тази четвърт част от земното кълбо, в която нощта си отиваше и идваше утрото. Удариха Земята в челната страна при нейното въртене около Слънцето. Бяха пропътували разстояние от четиристотин милиона мили.
Космическата им скорост бе равностойна на бързината на отбранителните военни компютри на Земята, които за микросекунди засякоха и пресрещнаха в пространството тези новогодишни подаръци от Сателитите на Външните планети. Множество нови звезди избухнаха ярко в небето и изчезнаха. Това бяха ракети, засечени и взривени петстотин мили над целта им.
Но времето за защитна реакция беше толкова кратко, че част от ракетите успяха да пробият отбраната. Те преминаха през стратосферата и удариха Земята. Невидимите траектории завършиха с титанични сътресения.
Първата ядрена експлозия, която разруши Нюарк, разтърси резиденцията на Пристейн с невероятен трус. Стени и подове се раздрусаха, гостите се строполиха на купчини заедно с мебелите и декорациите. Трусовете следваха един след друг, докато ракетните попадения пиближаваха към Ню Йорк. Бяха оглушаващи, вцепеняващи, смразяващи. Тътенът, трусовете и зловещите светлинни избухвания на хоризонта бяха толкова ужасне, че лишиха хората от разум, като ги превърнаха в стадо подивели животни, които трепереха, тичаха и се бореха за спасение. Само за пет секунди новогодишното тържество на Пристейн се превърна от изискано празненство в див хаос.
Фойл се надигна от пода. Погледна към борещите се фигури върху паркета на балната зала, видя Джизбелла, която се бореше да се освободи, направи крачка към нея и спря. Той завъртя глава изумен, чувствайки, че това не е неговата задача. Тътенът не намаляваше. Видя Робин Уенсбъри да залита в приемната зала, докато я блъскаха. Понечи да пристъпи към нея и отново спря. Вече знаеше къде трябва да отиде.
Акселерира. Взривовете и светкавиците слязоха надолу по спектъра до скърцане и светлинно трепкане. Конвулсивните трусове се превърнаха във вълнообразни трепвания. Фойл претърси светкавично огромната къща и накрая я откри. Тя стоеше на пръсти в градината върху мраморна скамейКа и изглеждаше като статуя за възбудените му сетива в състояние на екзалтация.
Той дезактивира. Чувствата му отново пробягаха по спектъра и той отново бе оглушен от бумтежа на бомбардировката.
— Лейди Оливия! — повика той.
— Кой е там?
— Клоунът.
— Формейл?
— Да.
— И Вие дойдохте да ме търсите? Аз съм трогната, наистина трогната.
— Вие трябва да не сте на себе си, за да стоите навън по този начин. Моля Ви да ми позволите…
— Не, не, не. Чудесно е. Великолепно!
— Разрешете ми да джонтирам с Вас на някое място, което е сигурно.
— А, Вие си представяте, че сте рицар в броня. Рицарят спасител. Не Ви подхожда, мили, нямате усет за това. По-добре си тръгвайте
— Ще остана.
— Като влюбен в красотата!
— Не, като влюбен.