— Вие все още сте скучен, Формейл. Вдъхновете се. Вижте каква величествена чудовищност. Кажете ми какво виждате?
— Няма нищо особено — каза той, като се огледа наоколо и потрепера. — Светлина по целия хоризонт. Избухващи кълба от светлина. Над хоризонта — ефект, подобен на сияние. Като блещукане на коледни светлини.
— О, Вие виждате толкова малко с Вашите очи. Чуйте сега какво виждам аз! Виждам един огромен купол от цветни дъги. Цветовете варират в целия прекрасен диапазон от дълбоко звънтене до блестящо пламтене. Така определям с цветове това, което виждам. Какво ли представлява този купол?
— Радарният екран — каза тихо Фойл.
— И там се въздигат широки стреловидни огнени копия, насочени нагоре, люшкат се, танцуват, профучават със замах Какво е това?
— Търсещи лъчи Вие виждате цялата електронна защитна система.
— Виждам също и ракетите, които падат надолу. Бързи резки с цвета, който Вие наричате червен. Но не вашия червен цвят, а моя. Защо мога да ги виждам?
— Те са загрети от въздушното триене, но за нас загрятата оловна обвивка не показва цветове.
— Вижте колко по-добре се справяте като Галилей, отколкото като Галахад. О! Ето една, която пада на изток Гледайте я! Тя пада, пада, пада… Сега!
Светлинен блясък на източния хоризонт доказа, че това не бе нейното въображение
— Има и друга на север. Много близо. Много. Сега! От север се разнесе трясък.
— И експлозиите, Формейл… Те не са само светлина. Те са тъкан, паяжини, гоблени от мрежести цветове. Така прекрасни. Като изящна плащеница.
— Такива са, лейди Оливия.
— Страхувате ли се?
— Да.
— Тогава бягайте надалеч.
— Не.
— А, Вие сте предизвикателен.
— Не зная какъв съм. Страхувам се, но няма да избягам.
— И ще гледате опасността в лицето. Ще направите демонстрация на рицарски кураж — звънкият глас звучеше забавно. — Помислете си само, Галахад. Колко време е необходимо, за да се джонтира. Можете да бъдете в безопасност за секунди — в Мексико, Канада, Аляска. Така подсигурен. Сега там трябва да са пристигнали милиони. Ние вероятно сме последните, останали в града.
— Не Всеки може да джонтира толкова далече и толкова бързо.
— Тогава ние сме последните от можещите. Защо не ме оставите. Идете на безопасно място. Аз скоро ще загина. Никой никога няма да узнае, че сте избягали подвита опашка.
— Животно.
— А, сърдите се. Този шокиращ език. Той е първият знак за слабост. Защо не приложите Вашето правилно решение и не ме отнесете насила в името на моята безопасност? Това би бил вторият знак.
— Да те вземат дяволите.
Той пристъпи по-близо до нея, като яростно стисна юмруци. Тя докосна бузата му със студена, спокойна ръка.
— Не, твърде късно е, мили мой — каза тя тихо. Идва цял рояк от червени резки… надолу, надолу, надолу… точно върху нас. Няма спасение. Бързо, сега! Тичай! Джонт! Вземи ме с теб. Бързо! Бързо!
Той я събори от пейката.
— Животно! Никога!
Задържа я, намери меките коралови устни и я целуна, впивайки жестоко устните си в нейните в очакване на окончателния взрив.
Никакво сътресение не се появи.
— Номер! — Възкликна той. Тя се засмя. Целуна я отново и накрая си наложи да я освободи от прегръдката, Тя си пое въздух, после отново се засмя. Кораловите й очи блестяха.
— Вече отмина — каза тя.
— Още не е започнала.
— Войната ли?
— Войната между нас.
— Нека бъде хуманна война — каза яростно тя. — Ти си първият, който не се е измамил от моя вид. О, Господи! Досадата от рицарите кавалери и тяхната сладникава страст към принцесата. Но аз не съм такава… вътрешно. Не съм. Не, не съм. Никога. Нека бъде дива война между нас. Не ме побеждавай… унищожи ме! Внезапно тя отново стана лейди Оливия — снизходителната ледена дева.
— Мисля, че нападението свърши, драги Формейл. представлението свърши. Каква прекрасна прелюдия за Нова година! Лека нощ.
— Лека нощ — отговори като ехо той.
— Лека нощ — повтори тя. — Наистина, драги Формейл, нима сте толкова непохватен, че не улавяте кога е настъпил подходящият момент да се оттеглите? Можете да си тръгнете сега. Лека нощ.
Той се поколеба, потърси подходящи думи, но накрая се обърна и напусна къщата. Трепереше от възбуда и смут. Движеше се зашеметен, без да осъзнава бъркотията и хаоса около себе си. Хоризонтът беше осветен от червени пламъци. Ударните вълни от атаката бяха раздвижили атмосферата така странно, че духаха ветрове, завити в странни вихри. Трусовете от експлозиите бяха разтърсили града така силно, че тухли, корнизи, стъкла и метал се въргаляха навсякъде. И всичко това при положение, че не бе попаднал директен удар върху Ню Йорк.