Улиците бяха празни, градът беше изоставен. Цялото население на Ню Йорк беше джонтирало в отчаяно търсене на сигурност… до лимита на собствените възможности… пет мили, петдесет мили, петстотин мили. Някой бяха джонтирали в центъра на прекия ядрен удар. Хиляди бяха загинали при джонтексплозии, тъй, като обществените платформи не са били проектирани да поемат тълпи от емигриращи.
Фойл забеляза въоръжения, облечен в бяло Спасителен екип, който се появи на улицата. Един повелителен сигнал, отправен към него, го нагара да осъзнае, че на бърза ръка ще бъде задължен да участва във възстановителните работи. Проблемът с джонтирането беше не как да се евакуира населението от града, а как да се задължи да се завърне обратно и да се възстанови законността. Фойл нямаше никакви намерения да прекара една седмица в борба с пожари и джак-джонтъри. Той акселерира и заобиколи Спасителния екип.
На Пето авеню дезактивира. Акселерацията извличаше толкова много енергия от тялото му, че бе принуден да я възстанови с почивка от няколко минути. Дългите периоди на акселерация изискваха дни за възстановяване.
Крадци и джак-джонтъри бяха вече на работа по авенюто — индивидуално, на тълпи, плахи, но диви. Чакали разкъсваха тялото на живо, безпомощно животно. Спуснаха се към Фойл. Всичко тази вечер беше тяхна плячка.
— Нямам настроение — каза им той. — Играйте си с някой друг. Той изпразни парите от джобовете си и им ги подхвърли. Грабнаха ги, но не останаха доволни. Те искаха забавление, а той очевидно беше само един безпомощен джентълмен. Половин дузина от тях заобиколиха Фойл с намерение да го подложат на мъчения.
— Любезни джентълмен — усмихнаха се те, — ние сме решили да си направим малко парти.
Фойл бе виждал осакатеното тяло на човек, който е бил гост на такова парти. Той въздъхна и отклони мислите си от виденията, свързани с Оливия Пристейн.
— Добре, чакали — каза той, — хайде да направим партито. Те се приготвиха да го вкарат във въртележка, която наричаха „танц на писъците“. Фойл напипа с език командното табло в устата си и се превърна в най-убийствената машина, изобретявана някога — командос убиец в продължение на седем опустошителни секунди.
Всичко беше извършено без съзнателна мисъл или воля от негова страна. Тялото му следваше програмата, заложена в мускулите и рефлекса Той остави шест тела, прострени върху улицата. Катедралата Сент Патрик се изправяше стабилна и вечна. Далечните огньове се отразяваха с трепкане в зелената медна обшивка на покрива й. Вътре беше пуста и изоставена. Палатките на Фор Майл Съркъс изпълваха храма, осветени и обзаведени, но персоналът на цирка си беше отишъл. Слуги, готвачи, камериери, атлети, философи и мошеници бяха избягали.
— Но ще се върнат да плячкосват — промърмори Фойл.
Влезе в собствената си палатка. Първото нещо, което видя, беше фигура в бяло, свита на килима, която си тананикаше весело. Беше Робин Уенсбъри. Роклята й бе дрипа, съзнанието — също.
— Робин!
Тя продължи да припява без думи. Той я повдигна, разтърси я и я удари. Тя се усмихваше и продължаваше да тананика. Фойл зареди спринцовка със солидна доза ниацин. Отрезвяващото действие на инжекцията върху нейния патетичен полет и връщането в реалността беше мъчително. Атлазената й кожа стана пепелява. Прекрасното й лице се изкриви. Тя разпозна Фойл, спомни си това, което се беше опитала да забрави, изкрещя и падна на колене. Разплака се.
— Така е по-добре — каза й той. — Ти си вечно бягаща от живота, а? Първо самоубийство, а сега това. Какво ще бъде следващото?
„Махай се!“
— Може би религия. Мога да си те представя в редиците на тайната религиозна секта. Контрабанда с библии и мъченичество в името на вярата. Не можеш ли да посрещнеш проблемите на живота?
„Никога ли не си бягал от действителността?“
— Никога. Бягството е за безволевите. За невротиците.
„Невротици… Ти си много образован, нали? Така самоуверен. Уравновесен. Избягваш проблемите в живота си.“
— Аз? Никога. Цял живот съм преследвал.
„Ти бягаш. Никога ли не си чувал за атаката бягство? Да бягаш далеч от реалността чрез атакуването й, отричането й, унищожаването й? Ето това правиш ти.“
— Атака бягство? — Фойл трепна. — Искаш да кажеш, че бягам от нещо?
„Очевидно.“
— От какво?
„От реалността. Ти не можеш да приемеш живота такъв какъвто е. Отказваш. Атакуваш, опитваш се да го натикаш в свой собствен шаблон. Ти атакуваш и разрушаваш всичко, което застава на пътя на твоите собствени ненормални норми — тя повдигна измокреното си от сълзи лице. — Не мога да издържам повече. Искам да ме оставиш да си отида.“