— Да си отидеш? Къде?
— Да живея свой собствен живот.
— Ами семейството ти?
— Ще го търся по свой собствен път.
— Защо? Какво има сега?
— Много ми става… ти и войната… защото ти си толкова лош, колкото и войната. По-лош. Това, което ми се случи тази нощ, е същото, което изживявам всеки момент, когато съм с теб. Мога да издържа на едното или на другото, но на двете — не.
— Не — каза той, — ти си ми необходима. — Готова съм да платя за правото си да те напусна.
— Как?
— Ти загуби всичките си нишки към „Ворга“, нали?
— И?
— Аз открих нова.
— Къде?
— Няма значение къде. Ще се съгласиш ли да ме оставиш да си отида, ако ти разкрия.
— Мога да го измъкна от теб.
— Продължавай. Вземи го — очите и блестяха. — Ще ти свърши работа.
— Мога да те накарам да го издадеш.
— Можеш ли? След бомбардировката тази нощ? Опитай.
Той бе възпрян от твърдостта й.
— Как мога да бъда сигурен, че не блъфираш?
— Ще ти подам едно крайче. Нали помниш човека в Австралия?
— Форест?
— Да. Той се опита да ти каже имената на екипажа. Спомняш ли си единственото име, което издаде?
— Кемп.
— Той умря, преди да свърши изговарянето на цялото име. То е Кемпси.
— Това ли е твоята нишка?
— Да. Кемпси. Името и адреса. Като отплата за обещанието ти да ме оставиш да си отида.
— Сделката е уредена — каза той, — можеш да си вървиш. Дай ми адреса.
Тя веднага отиде до пътната си рокля, която носеше в Шанхай. От джоба й извади лист частично обгорена хартия.
— Видях това върху бюрото на Сергей Орел, когато се опитвах да потуша огъня… огъня, който запали Горящият мъж.
Тя му подаде парчето хартия. То беше част от писмо съдържащо молба и гласеше:
„… Правя всичко, за да се измъкна от този бактериален кошмар. Защо трябва човек да бъде третиран като куче, само защото не може да джонтира? Моля те помогни ми, Серж. Помогни на стария приятел от кораба, който ние не споменаваме. Можеш да си позволиш сто кредита. Спомняш ли си всички услуги, които съм ти правил? Изпрати ми сто или поне петдесет кредита. Не ме оставяй в беда!
Роджър Кемпси Баража 3, «Бактерия, Инк», Нубийско море, Луна“
— Боже мой! — възкликна Фойл — Това е нишката. Този път не може да пропаднем. Ще знаем какво да правим. Той ще ми каже всичко… всичко — Фойл се усмихна на Робин.
— Тръгваме за Луната утре вечер. Направи резервации. Не. Нямаме никакви проблеми с разходите при този рейд. Купи кораб.
— Ние? — попита Робин. — Искаш да кажеш ти.
— Искам да кажа ние — отговори Фойл — Ние отиваме на Луната. Ние, двамата.
— Аз напускам.
— Не напускаш. Ти оставаш с мен.
— Но ти се закле, че…
— Порасни, момиче. Трябваше да се закълна, за да науча това. Сега си ми по-нужна от всякога. Не за „Ворга“. Ще се оправя сам с „Ворга“. За нещо много по-важно.
Той погледна скептичното й лице и се усмихна мрачно
— Много лошо стана, момиче. Ако ми беше дала това писмо преди два часа, щях да удържа на думата си. Но сега е много късно. Трябваш ми за в обществото. Влюбен съм в Оливия Пристейн.
Тя скочи на крака и го погледна яростно. „Ти си влюбен в нея? В Оливия Пристейн? Влюбен си в тази бяла мумия?“ Горчивият гняв в нейното телепатично послание се оказа внезапно откровение за него — „А сега вече ме губиш. Завинаги. Сега аз ще те унищожа!“
Тя изчезна.
12.
Капитан Питър Янг Йоувил приемаше донесения в Централния разузнавателен щаб в Лондон със скорост шест броя в минута. Информацията пристигаше по телефон, телекс, телеграф и джонткуриери. Картината след бомбардировките се разкриваше бързо.
ПОД АТАКА ПОПАДНАХА СЕВЕРНА И ЮЖНА АМЕРИКА ОТ 60° ДО 120° ЗАПАДНА ДЪЛЖИНА… ОТ ЛАБРАДОР ДО АЛЯСКА ЗА СЕВЕРНА… ОТ РИО ДО ЕКВАДОР ЗА ЮЖНА… УСТАНОВЕНО Е ДЕСЕТПРОЦЕНТОВО ПРОНИКВАНЕ НА РАКЕТИ ПРЕЗ ЗАЩИТНИЯ ЕКРАН… УСТАНОВЕНИ ЗАГУБИ СРЕД НАСЕЛЕНИЕТО — ДЕСЕТ ДО ДВАНАДЕСЕТ МИЛИОНА…
— Да благодарим на Бога за джонтирането — каза Янг Йоувил, — защото загубите без него щяха да бъдат петкратно по-големи. Въпреки това сме близо до нокаут. Още един удар като този и със Земята е свършено.
Той адресира това изказване към помощниците си, които джонтираха в двете посоки от офиса му, появяваха се и изчезваха, оставяха рапорти върху бюрото му, отбелязваха резултати и уравнения на стъклената черна плоскост, покриваща изцяло едната стена. Йоувил не държеше на формалности и се изненада, когато един помощник почука на вратата му и влезе с необикновени официалности.
— Сега пък какво има? — попита той.
— Една дама желае да Ви види, Йоу.
— Нима е време за комедии? — каза Янг Йоувил с нетърпеливи нотки в гласа. Той посочи към белеещата се рубрика от данни и уравнения, отрупали до край прозрачната черна стена. — Прочети това и ще видиш, че ще ти се доплаче.