— Защо не?
Пристейн се въздържа да й обясни, че тя ще бъде в по-голяма безопасност при него.
— Самотен съм, Оливия. Да си поговорим още няколко минути.
— Аз постъпих много смело, татко. Гледах атаката от градината.
— Скъпа моя! Сама ли?
— Не. С Формейл.
Тежки удари разтърсиха входната врата, която Пристейн бе заключил.
— Какво е това?
— Бандити, разбойници — отговори Пристейн тихо. — Не се тревожи Оливия. Няма да влязат — той спокойно пристъпи към масата, на която бе подредил асортимент оръжия, като че ли се готвеше за спортна стрелба. — Няма опасност, моя любов — Опита се да я разсее. — Ти ми разказваше нещо за Формейл…
— О, да. Ние гледахме заедно, като си описвахме картината един на друг.
— Без компаньонка? Това е неблагоразумно, Оливия.
— Зная. Държах се недостойно. Той изглеждаше така голям и сигурен в себе си, че реших да го третирам, както лейди Надменност би го направила. Ти сигурно си спомняш мис Роуст, моята гувернантка, която беше толкова величествена и високомерна, че аз я наричах лейди Надменност. Аз се държах като мис Роуст. Той беше бесен. татко. Затова и дойде да ме търси в градината.
— И ти му позволи да остане? Шокиран съм, скъпа.
— Аз също мисля, че бях загубила разума си от възбуда. Какъв човек е той, татко? Кажи ми. Опиши ми как изглежда.
— Той е едър, висок, много мургав, загадъчен. Като Борджия. Има вид на човек, който се мята между стабилност и необузданост.
— О, тогава той е необуздан? Аз почувствах това и сама. Той се пали опасно. Някои хора само блещукат, той изглежда като проблясваща мълния. Много е интересен.
— Мила моя — внимателно запротестира Пристейн, — скромността на неомъжените жени не позволява да говорят по този начин. Неприятно ще ми бъде, моя любов, ако се окаже, че имаш романтично влечение към един парвеню като Формейл от Церера
Обслужващият персонал на Пристейн джонтира в приемната зала — готвачи, сервитьорки, лакеи, пажове, куриери, камериери, домашни прислужници. Всички бяха сконфузени и гузни след бягството им от смъртта.
— Вие изоставихте службата си. Ще запомня това — каза студено Пристейн. — Моята безопасност и моята чест са отново в ръцете Ви. Пазете ги. Лейди Оливия и аз ще се оттеглим за почивка.
Той взе ръката на дъщеря си и я съпроводи нагоре по стълбите, грижливо охранявайки своята ледена принцеса.
— Кръв и пари — промърмори Пристейн.
— Какво, татко?
— Мислех си за фамилния порок, Оливия. Благодарях на Бога, че ти не си го наследила.
— Какъв е този порок?
— Няма нужда да го знаеш. Но той е нещо, което Формейл споделя.
— А, той е безнравствен? Знаех го. Ти каза — като Борджия. Безнравственият Борджия с черни очи и линии на лицето. Така би трябвало да се нарежат тези ивици.
— Ивици ли, мила?
— Да. Аз виждам странни ивици на лицето му, а не обикновената електрическа мрежа от нерви и мускули. Нещо ги покрива отгоре. Това ме впечатли още в самото начало.
— За какъв вид ивици говориш?
— Фантастични… Много чудни. Не мога да ги опиша. Дай ми нещо за писане. Ще ти ги нарисувам.
Спряха пред кабинета. Пристейн взе обрамчена в сребро плоча от кристал и я подаде на Оливия. Тя я докосна с върха на пръстите си и се появиха черни точици. С бързи движения тя скицира ужасните спирали и бразди на дяволска маска.
Сол Дейджинхам напусна тъмната спалня. Миг по-късно тя се изпълни със светлина, когато една от стените засвети. Изглеждаше като че ли гигантско огледало отразява спалнята на Джизбелла, но с една странна подробност — Джизбелла лежеше в леглото сама, а в отражението Сол Дейджинхам седеше сам в ъгъла му. В действителност огледалото представляваше лист оловно стъкло, което разделяше две отделни идентични стаи. Дейджинхам току-що беше осветил своята стая.
— Любов по часовник — дочу се гласа на Дейджинхам по уредбата. — Отвратително.
— Не, Сол. Не е така.
— Разочароващо.
— Също не.
— Нещастно. — Не. Ти си алчен. Бъди доволен от това, което имаш.
— Господ ми е свидетел, че то е повече от всичко, което някога съм имал. Ти си великолепна
— Ти си екстравагантен. А сега си лягай, мили. Утре ще караме ски.
— Не, има промяна в плана. Трябва да работя.
— О, Сол… ти ми обеща. Край на работата, ядовете и тичането. Няма ли да удържиш на обещанието си?
— Не мога, при тази война.
— По дяволите войната. Ти направи своята жертва в пясъците на Тайшо. Не могат да искат повече от теб.
— Имам да довърша една работа.
— Ще ти помогна да я свършиш.
— Не. Най-добре да стоиш далеч от това, Джизбелла.