— Ти ми нямаш доверие, скъпи.
— Не искам да пострадаш.
— Нищо не може да ни нарани.
— Фойл може.
— К… Какво?
— Формейл е Фойл и ти знаеш това. Знам, че знаеш.
— Но аз никога не съм…
— Не, ти никога не си ми казвала. Ти си великолепна. Бъди вярна и към мен по същия начин, Джизбелла.
— Как успя да го откриеш?
— Фойл се изпусна.
— Как?
— Името.
— Формейл от Церера? Той е купил компанията на Церера.
— Но Джофри Формейл?
— Той си го е измислил.
— Той си мисли, че сам го е открил. Но си го е спомнил. Джофри Формейл е името, което използваха в мегалмуда. При експеримента в Обединената болница в Мексико Сити. Изпробвах мегалмуда върху Фойл, когато се опитвах да го накарам да направи признания. Името трябва да се е задържало трайно в подсъзнанието му. Изплувало е оттам, а той го е взел за оригинално. Това ме насочи.
— Бедният Гъли.
Дейджинхам се усмихна.
— Да, няма значение как се защитаваме от външния свят. Нас винаги ни подвежда нещо отвътре. Няма защита срещу предателството, а ние всички предаваме самите себе си.
— Какво възнамеряваш да предприемеш. Сол?
— Да предприема? Разбира се, да го довърша.
— Заради двадесет паунда ПирЕ?
— Не. За да извоювам победа в изгубената война.
— Какво? — Джизбелла се приближи до стъклената стена, разделяща стаите. — Ти, Сол? Патриот? Той кимна почти виновно.
— Абсурдно е. Нелепо. Но съм. Ти ме промени напълно. Аз съм отново нормален човек.
Той също притисна лице до стената и те се целунаха през трите инча дебело оловно стъкло.
Нубийското море е идеално място за отглеждане на анаеробни бактерии, почвени организми, редки плесени и всички онези микроскопични форми на живот, изискващи култивиране в безвъздущна среда и толкова необходими за медицината и индустрията. „Бактерия, Инк.“ представляваше огромна мозайка от полета с култури, пресечени от пътеки, разпрострени около централната група от бараки и офиси. Всяко поле представляваше огромна, стъклена вана с диаметър сто фута, висока дванадесет инча и не по-дебела от две молекули.
Един ден преди бавно пълзящата по лунната повърхност линия, която разделя осветената от тъмната й страна, да достигне Нубийското море, ваните се запълваха с хранителна среда. При изгрева, рязък и ослепителен от безвъздушната среда на Луната, културите се посаждаха и за следващите четиринадесет дни с непрекъснато слънчево греене за тях се грижеха, засенчваха ги, регулираха, подхранваха. Полевите работници уморено се влачеха нагоре-надолу по пътеките в скафандри. И когато линията на слънчевия залез се приближаваше към Нубийското море, реколтата от басейните се събираше и се оставяше да замръзне и да се стерилизира по време на двуседмичния мраз на лунната нощ.
Джонтацията не беше нужна при тази отегчителна бавна култивация. Затова именно „Бактерия Инк.“ наемаше нещастници, неспособни да джонтират, и им заплащаше жалки надници. Тук работеха най-долните отрепки и измет от цялата Слънчева система, а бараките на „Бактерия, Инк.“ приличаха на ад в продължение на двуседмичния период на безделие, Фойл разбра това, когато влезе в барака 3.
Той бе посрещнат от ужасяващ спектакъл. В огромната стая бяха наблъскани двеста мъже. Професионални комарджии с портативни масички, търговци на наркотици, лихвари, проститутки и техните зорки сводници. Остър дим се стелеше, пълен със зловония от алкохол и Аналог. Мебели, легла, дрехи, безчувствени тела, празни бутилки и гнила храна се търкаляха по пода.
Силен рев посрещна появата на Фойл, но той бе подготвен за такава реакция. Заговори на първото рошаво лице. Което се мярна насреща му.
— Кемпси? — попита тихо той.
Отговориха му оскърбително. Независимо от това той се усмихна и подаде на мъжа банкнота от сто кредита.
— Кемпси? — попита той друг.
Обидиха го. Той пак плати и продължи разходката си през бараката, раздавайки стокредитовите банкноти с тиха благодарност за обидите и ругатните. Той намери ключ към целта си в центъра на бараката. Това беше очевидно дерибеят, човекът страшилище — огромен гол, плешив, галещ две проститутки, докато подлизурковци му наливаха уиски.
— Кемпси? — попита Фойл. — Търся Роджър Кемпси.
— Аз търся разорението ти — отговори мъжът, като подаде напред огромна длан за парите на Фойл. — Давай.
Сред тълпата се чу одобрителен рев. Фойл се усмихна и се изплю в очите му. Всички замръзнаха. Горилата отблъсна двете блудници настрани и скочи, за да унищожи Фойл. Но само след пет секунди пълзеше по пода, а крака на Фойл лежеше върху гърба му.
— Все още търся Кемпси — любезно каза Фойл. — Трудно го откривам. По-добре ми го покажи, човече, или е свършено с теб.