— В умивалнята — виеше мъжът. — Той кисне все там.
— Сега вече ме разори — каза Фойл. Той пръсна остатъка от парите си на пода пред плешивия мъж и бързо тръгна към умивалнята.
Кемпси се бе свил в ъгъла на кабината с душа, с лице притиснато в стената, стенейки в еднообразен ритъм, което показваше, че е тук от часове.
— Кемпси?
Стенания бяха отговорът.
— Какво става с теб?
— Дрехи — оплакваше Кемпси, — дрехи. Навсякъде дрехи. Като мръсотия. Като болест. Дрехи. Навсякъде дрехи.
— Горе. Стани горе, човече.
— Дрехи. Навсякъде дрехи. Като мръсотия, болест… — Кемпси. чуй ме. Орел ме изпраща. Кемпси спря да стене и обърна мокрото си лице към Фойл.
— Кой? Кой?
— Сергей Орел ме изпраща. Нося ти свободата. Свободен си. Да тръгваме.
— Кога?
— Сега.
— О, Господи! Господ да го благослови. Да го благослови!
Кемпси лудуваше и ликуваше уморено. Натъртеното му подпухнало лице се сгърчи в гримаса, изразяваща смях. Той се смееше и подскачаше и Фойл го изведе от умивалнята. Но в бараката той отново се разкрещя и разплака и когато Фойл го превеждаше през дългата стая, голите блудници размахваха мръсни дрехи и ги тръснаха пред очите му Кемпси се пенеше и ломотеше.
— Какво му става? — обърна се Фойл към плешивия. Гологлавият бандит сега беше респектиран и неутрален, дори приятелски настроен.
— Някакви асоциации — отговори той, — винаги му стаба така. Покажи му стари дрехи и веднага получава спазми.
— И защо прави така?
— Защо? Откачен, нищо друго.
Под купола в главния офис Фойл се погрижи двамата с Кемпси да навлекат скафандрите и го изведе на ракетната площадка, където струите на антигравитационните снопове лъчи оформяха бледи стълбове нагоре, над силозите. Към висящата в нощното небе грапава Земя. Влязоха в кораба на Фойл и свалиха скафандрите. Фойл взе от шкафчето бутилка и ампула с жило. Той наля питие и подаде чашата на Кемпси. Усещаше тежестта на прикритата в дланта му ампула и се усмихваше. Кемпси изпи уискито все още замаян и екзалтиран.
— Свободен — мърмореше той, — Господ да го благослови! Свободен. Иисусе, Какво ми се случи — Той отпи отново. — Още не мога да повярвам. Като сън. Защо не излиташ, приятелю? Аз… — Кемпси се стресна и изпусна чашата си, като гледаше с ужас Фойл.
— Лицето ти! — възкликна той — Боже, лицето ти! Какво се случи с лицето ти?
— Ти си причина за това, кучи сине! — извика Фойл.
С пламтящо лице той се надигна и хвърли напред ампулата като нож. Жилото прониза шията на Кемпси и ампулата увисна, потрепервайки. Кемпси се катурна
Фойл акселерира, грабна тялото, вдигна го и го пренесе до луксозната звездна каюта. Яхтата имаше две главни каюти и Фойл ги бе подготвил предварително. Звездната стая беше разчистена и оборудвана като операционна. Фойл съблече тялото върху операционната маса, отвори куфарче с хирургически инструменти и започна деликатната операция, за която се бе подготвил чрез хипнообучение тази сутрин. Една операция, която бе възможно да извърши успешно само благодарение на акселерацията в степен пет към едно, която имаше.
Той сряза кожата и фасцията, проникна през ребрата в гръдния кош, разкри сърцето, разряза го и свърза вените и артериите към сложната кръвна помпа върху масата. Включи помпата. Бяха минали двадесет секунди оперативно време. Той сложи кислородна маска върху лицето на Кемпси и включи променливо всмукване и впомпване на кислородната помпа.
Фойл дезактивира, провери температурата на Кемпси, направи една антишокова серия инжекции във вените и зачака. Кръвта заклокочи през помпата и тялото на Кемпси. След пет минути Фойл махна кислородната маска. Дишането продължи. Кемпси беше без сърце, но жив. Фойл седна край операционната маса и зачака. Клеймото все още личеше върху лицето му.
Кемпси още беше в безсъзнание.
Фойл чакаше.
Кемпси се събуди и извика.
Фойл се изправи, затегна ремъците през тялото му и се наведе над човека без сърце.
— Здравей, Кемпси — каза той.
Кемпси викаше.
— Погледни се, Кемпси. Ти си мъртъв. Кемпси припадна. Фойл му помогна да се съвземе с кислородна маска.
— Остави ме да умра. В името на Бога!
— Какво има? Боли ли те? Аз умирах цели шест месеца, но не хленчех.
— Остави ме да умра.
— Има време и за това. Да видим как ще се държиш. Ти беше ли на борда на „Ворга“ на 16 септември 2336 година?
— В името на Христа, остави ме да умра
— Беше ли на „Ворга“?
— Да.
— Минахте покрай разрушен кораб в пространството. Развалините на „Номад“. Той сигнализира за помощ и вие го изоставихте. Нали?