— Възможно е, но къде ли е този полуостров?
— Едва ли другаде освен по крайбрежието на Суматра. Ще го потърсим.
— Ще го търсим ли? А как? Да не би да обиколим цяла Суматра, като спираме при всеки полуостров и питаме как се казва?
— Не. Искам да кажа, че ще го потърсим по картите, сър Джон!
— Уел! Така ми харесва повече. Но за това имаме може би време и утре.
— Разбира се. Тук постигнахме целта си, а и много повече, така че след като се наспим, ще решим точно какво ще правим.
Напуснахме кораба, след като втълпихме на войниците, че трябва да бъдат много бдителни. Разбира се, че взехме Квимбо с нас. В хотела щеше да се чувствува много по-добре и по-удобно, отколкото в скривалището си в помещението за баластра на джонката.
4. Положението започва да се изяснява
На следващото утро още закусвахме, когато съдията дойде при нас, за да се осведоми за резултата от нашия лов на призраци. Рафли му разказа всичко, като завърши с остра забележка по отношение на суеверието, което бяха показали не само пазачите, а и техният върховен повелител. Това постави съдията в неудобно положение, от което той се опита да се измъкне, като придаде на лицето си важно служебно изражение и поиска от нас да му предадем Квимбо, защото той се бил провинил двойно пред закона. Аз се изсмях, обаче сър Джон го погледна учудено.
— Двойно се е провинил ли? А как?
— Изплашил е войниците — само това трябва да бъде строго наказано, а освен това …
— А освен това? Какво още? — прекъсна го англичанинът.
— А освен това най-важното е, че този човек е бил на джонката и също така е пират като останалите похитители. Трябва да бъде също така строго наказан като тях и мой дълг е да наредя да го затворят.
Пенснето на англичанина се плъзна бързо до върха на носа му и собственикът на тези два предмета се сопна на съдията:
— Какво те прихваща, сър! Забрави ли кой съм аз?
— Не.
— Е, тогава? Имам пред вид моите отношения с негова милост, генералния губернатор.
— С този високопоставен владетел сте роднини.
— Така! А кой е джентълменът, когото виждаш да седи до мен?
— Ваш приятел.
— Много добре! А кой е Квимбо, когото благоволяваш да наричаш пират?
— Той е… е… е…
Той замлъкна. Вместо него продължи Рафли:
— Квимбо е слуга на този джентълмен. Какво следва от това? Можеш ли да ми кажеш?
— Не — призна съдията, който почувствува страх от властния тон на англичанина.
— Но това е лесно като детска гатанка. Ето ти един роднина на генералния губернатор, после един приятел на този роднина, а след това и един слуга на този приятел; очевидно от това следва, че Квимбо е слуга на генералния губернатор. Не разбираш ли това, сър?
Съдията не отговори, а поклати бавно и нерешително глава.
— Какво? Не го разбираш? Знаеш ли какво значи това? Щом аз твърдя нещо, а ти клатиш глава, това е обида, която между джентълмени може да бъде измита само с кръв. Надявам се, че се считаш за джентълмен. Чарли, моля те, я ми донеси пистолетите!
Сега съдията извика бързо и страхливо:
— Стой! Чакайте! Нямах намерение да ви обиждам, не е необходимо да се пролива кръв. Напълно ви вярвам, сър!
— Значи признаваш, че нашият Квимбо е честен човек?
— Да.
— Който положително няма да бъде безпокоен?
— Да.
— Уел — кимна сър Джон доволен, като отново тикна пенснето си пред очите. — Значи се споразумяхме. Впрочем и без това бих те посъветвал да се държиш така, като че ли не съществува човек с името Квимбо, дошъл от страната на кафрите.
— Защо?
— Защото го мислеше за призрак. Иначе би трябвало да разкажа всичко на губернатора, когато дойде. Кажи сам може ли това да ти бъде приятно!
— Нищо няма да му казваме, ни дума. Изобщо не е имало някакъв призрак на джонката. Съгласен ли сте с това, лорде?
— Йес, ще се съглася.
— Всъщност трябва да ви уведомя, че губернаторът се връща днес. Получих това известие от него по бърз пратеник. Идва, за да раздаде справедливост.
Действително губернаторът ни посети следобед в нашия хотел. Изказа признанието си за енергичността, показана от малката яхта на лорда при залавянето на пиратската джонка. А що се отнася до джонката и пленения й екипаж, губернаторът се качи лично на палубата, за да огледа всичко. Разказахме му за Бонтверкер и за Тигровия мост, където го държаха в плен. Губернаторът сам се зае с разпита на похитителите, за да разбере точното разположение на мястото, но не получи абсолютно никакви сведения от тях. Дори и когато нареди да ги бичуват един след друг, те продължиха да твърдят, че не им е известно такова място, което да се казва Ху-Киао. Бях убеден, че лъжат и че Тигровият мост сигурно има голямо значение за тях, защото даже и такива болки не бяха в състояние да ги принудят да го издадат. Продължиха да мълчат дори и тогава, когато чуха присъдата си: трябваше да бъдат обесени като пирати още днес, но онзи, който издадеше къде се намира Ху-Киао, щеше да бъде помилван. Никой не се обади и вечерта увиснаха всички един до друг по реите.