И така, бяхме принудени да разчитаме единствено на себе си, на нашата проницателност. Заехме се с картите, за да открием полуострова. Усилията ни бяха напразни; не можахме да намерим името Ху-Киао. Преведохме думите на всички езици и наречия, които се говореха в страните край Индийския океан и Южнокитайското море, но и това не ни донесе успех.
Залових се отново с Квимбо, разпитах го подробно, но не можах да науча нищо повече от това, което знаех досега. Тогава най-сетне ми дойде една твърде логична мисъл, която всъщност би трябвало да ми хрумне още в самото начало — а именно, да се кача отново на борда на джонката. Бях забелязал в капитанската каюта карти. Рафли дойде с мен. Той се учуди също така много, че дотогава не се бяхме сетили за тези карти.
Прегледахме ги грижливо, обаче не можахме да открием нищо, което би ни послужило като пътеводител. Недоволни, вече се канехме да се примирим с неуспеха си, когато ми направи впечатление една не отпечатана, а рисувана на ръка лоцманска карта на Никобарските острови. Чертежът бе извършен грижливо и аз си казах, че за тази точност би трябвало да си има причина. Дали тази група острови не беше имала особена важност за пиратите? Може би щеше да ми се удаде да изтръгна отговора на този въпрос от някой от тях; но те не бяха вече живи. Трябваше да се обърна пак към Квимбо, въпреки че паметта му се бе оказала като празен лист, на който няма изписана нито една дума. И сега му беше невъзможно да ми опише пътя, по който беше плавала джонката, откакто той се беше озовал на нея. Запитах го за Никобарските острови; отговори ми, като клатеше глава:
— Никобар? Квимбо не знае Никобар.
Тогава се сетих, че обитателите на Никобарските острови бяха малайци, и го попитах, като използвах малайското име на острова:
— А не си ли виждал островите, наричани Пу-ло Сембиланг?
Сега споменът предизвика появата на усмивка по лицето му и той закима усърдно: — … биланг … биланг хубав Квимбо видял;… биланг съм много остров в голяма вода.
— Не се ли лъжеш? Помниш ли точно името?
— Добър, храбър Квимбо съм не лъже; кораб съм останал при остров… биланг.
— При кой от островите?
— Квимбо това не знам.
— Не си ли чувал имената на отделните острови?
— Квимбо не мога говори като пират; Квимбо не разбирам всичко, какво бил говорено.
— Тогава я внимавай да видим дали не си чул някоя от думите, които ще ти кажа сега!
Започнах бавно да изброявам имената на островите, като след всяко от тях правех малка пауза, за да има време да си помисли. По съсредоточеното му лице си личеше ясно, че напрягаше паметта си. Щом произнесох името Тилангдшонг, той плесна с ръце силно и подскочи от радост. — Тил… тил… лангд-шонг … лангдшонг… о, о, това съм остров, което видял Квимбо.
— Наистина ли?
— Да. Тил… дшонг съм остров, къде кораб спира и остава стои в голяма вода.
— Спомни си добре! Много е важно, дали не се лъжеш, Квимбо!
Сега той вдигна дясната си ръка като за клетва, направи решителна физиономия и ме увери:
— Хубав, добър, храбър Квимбо знае точно. Кораб остава и разбойник все казва:… лангдшонг… лангдшонг … лангдшонг. Квимбо чувал добре.
— Имаш ли представа какво е търсил корабът при този остров, защо е спрял там?
— Та-ки живея там.
— Та-ки? Кой е той?
— Та-ки съм разбойник, голям, силен, широк великан, толкова голям, че навсякъде удря с глава.
Той подкрепи думите си с такива жестикулации, които даваха да се разбере, че този Та-ки трябва да беше по размери някой истински Голиат.
— Та-ки беше ли на джонката? — продължих да го разпитвам.
— Да — кимна той зарадван, че може да ми даде сведения.
— Още от деня, когато са те качили и тебе на кораба на пиратите ли?
— Та-ки съм вече там, кога Квимбо идва на кораб.
— По време на цялото пътуване до островите Пуло-Сембиланг ли беше с вас?
— Та-ки все пътува с нас.
— А защо предполагаш, че живее на остров Тилангдшонг?