Забавих се, преди да вляза зад паравана, защото се замислих върху това, което Марино каза, че Джоана била съобщила на Мачадо. Нямала представа защо някой ще иска да убива съпруга й. Но споменала за гимназист, на когото се опитвала да помогне. Освен това изказала предположение, че може да е случаен обир, който е ескалирал в насилие, но не ставаше въпрос за това.
Оставих куфарчето си точно пред паравана. Слънцето вече грееше почти перпендикулярно и осветяваше всичко вътре. Долових металния мирис на съсирваща се кръв. Над раните бръмчаха мухи, които виждаха в тях място да си снесат яйцата.
Трупът лежеше по гръб на земята, краката бяха изпънати, левият бе съвсем леко сгънат. Ръцете му бяха свободно отпуснати покрай тялото. Не се бе препъвал. Не се бе опитвал да запази равновесие, когато е падал, нито е помръднал, след като се е озовал на земята. Не е можел.
Кръвта се отделяше от кръвния серум, беше в съвсем начална форма на съсирване, което означаваше, че е бил застрелян през последните два часа. Посмъртните изменения бяха започнали, но по-бавно, защото навън беше около 20 градуса, въздухът бе сух и бе излязъл лек ветрец, а и той бе напълно облечен. По моя преценка температурата на тялото му беше около 34 градуса и вече бе започнал да се вкочанява. Тогава вниманието ми пак бе привлечено от кръвта.
Тя се стичаше от раната на шията. Следваше лекия наклон на пътеката, попиваше в горната част на гърба на бялата му риза и свършваше на около метър от тялото. Раната в окото сякаш изобщо не бе кървила, само няколко капки се бяха търкулнали по скулата му и бяха изцапали яката. Съвсем малко количество бе изтекло от задната част на главата. Не беше нищо за такива огромни наранявания на кръвоснабдени части от тялото. Сърцето му бързо е спряло. Може би моментално.
Забелязах ключа от колата наблизо, два кафяви хартиени плика от супермаркета „Хоул Фудс“, чието съдържание бе разсипано. Държал е ключа и двата плика, когато е паднал като взривена сграда. В отворения багажник на джипа имаше още осем плика и аз вече се чувствах объркана от количеството покупки за тридневно пътуване.
Зърнах салфетки, тоалетна хартия, кутии алуминиево фолио и торби за боклук, кашонче от водка „Смирноф“, в което имаше бутилки вино и друг алкохол. Ако в апартамента имаше още пликове с покупки, значи Нари е тръгнал доста рано на пазар и е ходил на повече от едно място. В „Хоул Фудс“ не продаваха алкохол.
Изглеждаше ми познат, но сигурно щеше да бъде така дори да не го бях срещнала за кратко. Щях да го помня от новинарските емисии. Възможно е да съм го мяркала и из квартала, макар че нямах спомен за това. Взрях се в тялото му, преди да го докосна, опитвах се да схвана общата картина и да си съставя първоначални впечатления. Стараех се да не мисля за неприятния ни сблъсък във Вашингтон, за вдигнатите вежди на президента, за обърканата му усмивка, когато Нари ми се нахвърли.
Косата му беше сива и къса, бе започнал да оплешивява. Лицето му беше сурово, със силна, добре изразена долна челюст, която подсказваше за обратна захапка. Беше гладко избръснат, среден на ръст и строен, със съвсем малко телесна мазнина, но с шкембе, което ми се стори любопитно. Вероятно пиеше много бира. На око ми се струваше около 173 сантиметра висок, 73 килограма. Младееше за възрастта си.
— Мога ли да помогна с нещо, шефе? — Гласът с испански акцент беше на детектива на центъра Джен Гарате. Тя имаше дълга тъмна коса, сини очи и смугла кожа. Беше на около 35 години, хубава по един екзотичен и малко крещящ начин.
Обичаше тесни дрехи, които подчертаваха пищната й фигура. Видях как Мачадо я наблюдава. Все още говореше с младата жена с анцуга, която изглеждаше превъзбудена и развълнувана. Той обърна очи към мен. Извини се и тръгна към нас.
— Всичко е наред — казах на Джен.
— И ти избра един ден да тръгнеш на почивка! — рече тя с ирония. — Щях да дойда по-бързо, ако не беше удавеното момиче.
Нямам представа за кого ми говори и нямах намерение да я питам, не и сега.
— Ама че тъпи дечурлига, нали? — започна въпреки това да ми разказва тя. — Водата е ледена, а тя решава, че е добра идея да скача върху покривалото на басейна. Добре че държим неопрени в багажниците на бусовете. Но уплътнителят на врата ми пропусна и трябваше да се мия.