— Може да е терорист, но може и да е някой, който се забавлява, като се упражнява в стрелба по човешки същества. — Отворих един пакет и извадих пластмасови пинсети. — Но и в двата случая си прав. Изпраща послание, че никой не е в безопасност.
— Аз смятам да държа съзнанието си отворено — каза троснато Мачадо. — Искам да намеря хлапето с велосипеда, преди да реша, че убийствата са извършени от някой превъртял бивш военен.
— Отворено съзнание? — повиши глас Марино. — Що за шега! Съзнанието ти е отворено колкото Федералния резерв.
— Внимавай — каза Мачадо с метална предупредителна нотка в гласа. — Ако не се укротиш, ще поискам да те преместят да разследваш друг случай.
— Доколкото ми е известно, не си ми началник. А с шефа сме гъсти. Онази вечер пийнахме по няколко в „Пади“ с него и с окръжния прокурор.
Пререканията и закачките им бяха потискащо безсмислени и безвкусни. Сякаш бяха забравили мъртвеца, който не бе пречил никому, а някой жестоко му бе отнел живота и бе преобърнал световете на всички около него. Реших да сложа край на караницата им по единствения начин, който ми беше по силите. Щях да ги разделя. Намерих маркер в куфарчето си.
Надписах малка картонена кутия за улики и с пинсетите започнах да събирам медните частички от косата, мозъчната тъкан и кръвта. Най-голямата частичка беше колкото детско зъбче, извита и остра като бръснач. Сложих я на върха на показалеца си. Погледнах я през лупата и видях отпечатък от дулото на пушката. Изведнъж Марино се появи до мен и клекна. Беше си сложил ръкавици. Усещах топлината му. Долавях миризмата на засъхнала пот от тренировката му.
— Веднага ще поискам балистична експертиза на това парче — казах. — Може ли да помолиш криминолозите от Ню Джърси да изпратят снимки от двата случая там?
— Ама, разбира се! Джак Къстър е мой човек.
— Кой? — попита грубо Мачадо.
— Най-големият специалист по балистика, който знае повече за оръжията от всички, които познаваш — настръхна Марино. Гневът между тях с нож да го режеш.
— Донеси ми каквото успееш да намериш възможно най-бързо — казах на Марино. — Доклади от аутопсиите, лабораторни резултати.
— Ами ако се окаже, че балистичните данни не съвпадат? — Въпросът на Мачадо този път бе насочен към мен.
— В момента най-голямата ми грижа е, че почеркът на извършителя и раните са доста подобни — отвърнах аз. — Фатален изстрел в тила, последван от втори изстрел, който изглежда ненужен и вероятно е символичен. Изстрели в устата, в корема, в окото. Освен това и при трите престъпления е стреляно отдалече с медни куршуми. Дори балистичните данни да не съвпаднат, предлагам да си сравним записките с хората от Мористаун. Твърде е възможно стрелецът да не е използвал едно и също оръжие.
— Няма такава вероятност — не се съгласи Мачадо. — Ако имаш предвид снайперист, то той ще ползва това оръжие, което познава и на което се доверява.
— Хайде пак започна да правиш обобщения — тросна му се Марино.
— Господи — промърмори Мачадо и поклати глава.
— Някой трябва да помисли с главата си, преди този изрод да реши да действа пак.
— По-спокойно приятел — сопна му се Мачадо.
— Веднага ще се обадя на Къстър. — Марино си свали ръкавиците и бръкна в джоба на якето за телефона.
Оставих кървавото медно парченце в картонената кутия. Залепих здраво капака с тиксо и подадох опакованата улика на Мачадо. Така вече отговорността да ми го достави в центъра беше негова и по този начин го отделих от Марино. Напомних на Мачадо, че фрагментите от куршуми трябва да бъдат незабавно обработени според Интегрираната балистична идентификационна система, ИБИС.
— Има проблем с това. Тя не е… — започна той. Разбрах какво има предвид и ми се стори странно.
Моят най-добър експерт по огнестрелни оръжия Лиз Райтън не беше на работа, през последните няколко дни боледуваше от грип. Нямах представа откъде Мачадо знае за това.
— Ще й звънна вкъщи — отвърнах.
Тя ми трябваше, за да използва софтуера на ИБИС и да сканира отпечатъците от дулото, да ги прекара през Националната интегрирана балистична информационна мрежа, НИБИМ. Ако въпросното оръжие е било използвано за други престъпления, можехме да засечем съвпадението до часове. Свалих си ръкавиците.
— Ало? — обади се тя задъхано.
— Лиз? Доктор Скарпета е.
— Чух за убийството по новините.
— Очевидно вече всички са чули. — Огледах се, докато говорех.