— Къде е той? Къде е Джамал? — Гласът й звучеше мъртвешки. — Защо пред къщата е издигната тази голяма черна кутия? Не разбирам. Там ли го сложиха? Не ме пуснаха да вляза вътре. Той там ли е? Къде е?
— Откараха го в центъра ми за преглед — повторих аз това, което вече бях й казала. — Черните ограждения са, за да пазят от зяпачи. Елате, седнете. — Докоснах лакътя й и я поведох към дивана.
Тя седна сковано на ръба и си избърса очите.
— Кой го е направил? Кой би го направил? — Гласът й потрепери, но после се овладя.
— Заради това е всичко тук. Ние трябва да го разберем. — Марино сложи стол директно срещу нея и седна на него. — Наистина съжалявам, знам колко ви е трудно, но имам много въпроси, на които трябва да ми отговорите, ако искате да ни помогнете да разберем какво се е случило с Джамал. Става ли?
Тя кимна. Седнах до нея.
— Да започнем с това в колко часа излязохте тази сутрин, накъде бяхте тръгнали и защо? — Марино бе извадил бележника си.
— Вече казах това на другия. Той ми съобщи, че Джамал е прострелян, докато е разтоварвал покупките от колата. Че някой го е застрелял. — Тя ме погледна. — А вие казахте, че не знаете дали е застрелян.
— Трябва да бъде прегледан, за да сме сигурни точно какво се е случило. — Избягвах думата „аутопсия“.
Погледът й се завъртя бързо из всекидневната и след това се спря на китарите.
— Кой е направил това? — Гласът й се вдигна с един тон и стана по-силен. Тя ни гледаше обвинително. — Джамал ги бе прибрал в калъфите им. Той е толкова внимателен с китарите си. Кой ги е върнал на стойките?
— Това е интересно — каза Марино. — Има два калъфа на леглото. Къде е третият?
— Нямате право! Нямате право да пипате нещата му!
— Не сме пипали китарите му — отвърна Марино и аз се замислих за Мачадо.
Но той не би направил такова нещо. Погледнах през стаята към китарите. Бяха различни по форма, изработени от черни въглеродни фибри, едната с матово покритие, а другите две лъскави, със седефени инкрустации. Изправени на стойките, хванати с гумени пластини през струните. Обърнати към стаята. Перфектно и точно подредени.
Станах от стола си. Отидох при тях и долових лек хлорен мирис на белина, същият, който бях усетила и в банята. Някой, който не бива, е влизал в този апартамент. Проверих пак кухнята.
Хартиените салфетки в кофата за боклук нямаха никакъв мирис. Белината унищожава ДНК. Чекмеджетата бяха избърсани с нещо друго. Две различни улики, два различни начина за унищожаването им. Вероятно двама различни души. Седнах пак. Хвърлих към Марино поглед, който той разбра. Убиецът на Джамал Нари е бил в този апартамент в някакъв момент и аз пак се сетих за Мачадо в същия миг, в който Марино попита Джоана за него.
— Знам, че двамата сте говорили. — Той се стремеше гласът му да не издава раздразнението му, по лицето му също нямаше и следа от такова.
Но аз знаех какво изпитва. Мачадо не биваше да й съобщава подробности. Не биваше да й казва, че съпругът й е застрелян. Ако тя го бе казала първа, това би означавало нещо.
— Казали сте на детектив Мачадо, че сте в Тилтън, Ню Хемпшър. В аутлет — магазин за намалени стоки? — попита Марино.
— Застрелян е посред бял ден до колата си? — Тя трепереше силно и може би този път по друга причина. — Някой видял ли е кой го е направил? Опитали ли са да му помогнат?
Той не отговори, само прелисти бележника си, а тя стана още по-тревожна и очите й започнаха да проблясват гневно.
— Някой опитал ли се е да повика линейка? Да му помогне? — Вече питаше мен.
— Раната е била фатална. — Подбрах внимателно думите си.
— Искате да кажете, че нищо не е могло да се направи? Абсолютно нищо?
— Съпругът ви е починал много бързо.
— Надявам се, че знаете нещо, което би могло да ни помогне — каза Марино.
Тя го изгледа злостно.
— Нямам представа кой го е направил.
— Детектив Мачадо ви се е обадил по мобилния телефон, докато сте пътували към Ню Хемпшър. — Марино й сложи капан.
— Вече бях там в магазин за пътни чанти.
— В „Танджер“ или в „Меримак“? — Марино се намръщи и прелисти бележника си. — Нали се сещате — „Танджер“ или по-големият мол за намалени стоки, който е на час път оттук?
— В по-големия. Връщах чанта с развален цип, когато той ми се обади. Попитах го откъде ми има номера и си помислих, че полицията пак ни тероризира.