Такива неща не се правеха, когато имотът вече не бе на пазара, а и самата практика беше опасна. В подобни сейфове се оставяха ключове и понякога кодове от аларми, които позволяваха домът да се разглежда и без присъствието на агента, който отговаря за него. С подходящите инструменти заключалката им можеше да се пререже и сейфът да се отвори. Точно това се бе случило в Нантакет миналия Ден на благодарността — ужасяващ случай, който така и остана неразкрит.
Агентка по недвижими имоти пристигнала в имение на брега, за да провери какви са пораженията след силна буря и открила, че сейфът липсва. Не се усъмнила и отишла обратно до офиса си за ключа, а когато се върнала, вътре някой я чакал. Беше зверски пребита и намушкана с нож по време на борбата, която започнала в коридора и свършила в наводненото мазе, където била удавена и обесена на тръба. Новината за убийството се разчу достатъчно, че да накара повечето агенции на недвижими имоти в Масачузетс да престанат да оставят сейфове на дръжките. Не разбирах защо Мери Сап го прави. Това си беше небрежност.
Спомних си за жертвата Пати Марсико, подпухналото й кърваво лице, счупените кости, счупените зъби и челюст. Едното й око бе извадено. Къщата изглеждаше така, сякаш някой бе разливал червена боя вътре. Спомних си и нещо друго. Още едно зловещо съвпадение. А когато се натрупат достатъчно, те преставаха да бъдат случайни. Изпратих на Брайс съобщение: „Пати Марсико, миналия ноември. Бяха ли замесени Ти Би Пи Иншурърс?“.
— Не можете да ми попречите да говоря с нея — опълчи се Блум на Марино. — Просто си върша работата и нямате право да ми казвате какво да правя, освен ако не съм извършил престъпление. А аз със сигурност не съм. — Усмихна се дръзко. Изкуствените му зъби бяха много бели и големи като на кон. — И вие, разбира се, го знаете. Защото ако бях виновен и за най-дребното нещо, досега да съм с много стегнати белезници, хвърлен в клетката на мръсния ви джип.
— Ще ти кажа за какво си виновен — отвърна му Марино. — За това, че си задник. И съм приключил с теб. Но знаеш ли какво? Ще изчакаме и ще довършим в участъка. Ще има много да обясняваш.
— Ще си проверя календара и ще се обадя на адвоката си.
— Бъди колкото си искаш арогантен. Това няма да ти помогне. — Марино кипеше от гняв и това, че пусна Блум засега, ми говореше много неща.
Марино не искаше бостънската полиция да се намесва повече от това. Каквато и информация да получаваше чрез съобщения и електронна поща, тя не му даваше достатъчно основания да прибере веднага Блум по подозрение в убийство или някакво сериозно обвинение. Нещо друго се случваше и то гневеше и тревожеше Марино. Наглият застрахователен детектив не беше единствената причина за лошото му настроение.
Почудих се какво ли е изкопал Мачадо за убийството на Нари. Гледах как Мери Сап не бърза да си ходи, а се размотава по тротоара, като спираше на всяка втора крачка, която правеше с обувките си на високи токчета, говореше по телефона, правеше се на заетата агентка, която кара кола за сто хиляди долара. Спря и каза нещо за промяна на часа на оглед, после погледна златния си, обсипан с диаманти часовник, и прибра телефона в скъпата си дизайнерска дамска чанта.
Погледнах съобщението от Брайс. „Потвърждавам за Ти Би Пи Иншурърс. Същият задник Ранд Блум ми звъня поне петдесет пъти, за да ми каже, че иска да говори с теб и не знам защо изобщо му върна обаждането. Съпругът на жертвата съди агенцията за небрежност или нещо такова. Ти даде показания, не помниш ли? Защо питаш? Нека позная. Нова смърт? Нови претенции за полица? Ден година храни?“
„Прекалено много информация!“ По дяволите! Подчинените ми не могат да проумеят, че всичко написано остава и може да се озове в съда. Няма значение дали есемес или съобщение на самозалепващо се листче. А Брайс обиждаше много. Някой ден ще ме вкара в беда.
— Всичко наред ли е? — попита Мери Сап, когато стигна до нас. — Имате ли нужда да говорите с мен? — Това последното го каза на Блум. — Познаваме ли се?
Той се представи, а нейната реакция издаде истината. Изглеждаше леко нервна, но на тежко гримираното й лице не бе изписана никаква емоция. Симулираше незнание и безразличие. Умът й сякаш беше другаде, все едно трябваше да ходи някъде и да се среща с хора, но аз не й вярвах. Може би нямаше проблем да излъже за имот или да се възползва от наивността на клиент, но не беше добра актриса. Подозирах, че двамата с Блум не са се срещали и тя нямаше представа, че той е човекът, когото е видяла в сивия пикап. Но това не означаваше, че не се знаеха.