Когато впери отново поглед в пътя, Томи Фан се сети за приказката за Ле Лой — рибаря, който хвърлил мрежата си в морето и я извадил с улов вълшебна сабя, подобна на блестящия ескалибур на крал Артур. Спомни си за „Вълшебният бисер на гарвана“, „В търсене на обетованата земя“, за „Магически арбалет“, където обеднялата принцеса Ми Чау изменя на добродетелния си баща заради любовта към съпруга си, за което плаща ужасна цена, за „Раците Да-Транг“, „Детето на смъртта“ и за още десетки приказки.
Когато нещо му напомняше за някоя от легендите, чути от майка му, Томи обикновено се усмихваше и се чувстваше щастлив и спокоен, като че ли тя самата току-що се беше появила и го бе прегърнала. Този път обаче споменът за приказките й не му подейства утешително. Той си беше все така дълбоко смутен и все още зъзнеше въпреки топлия въздух, струящ от отоплението на колата.
Странно.
Включи радиото в колата с надеждата, че някой от старите рокове ще подобри настроението му. Навярно бе изместил селектора встрани от станцията, която бе слушал преди, защото сега там не се чуваше нищо освен тих ромон — не бяха обичайните електронни смущения, а приличаше повече на далечното бучене на водопад.
Като отклони за миг поглед от пътя, Томи натисна бутона на селектора. Дигитално означените цифри веднага се промениха, но отново не последва музика — чуваха се пак звуците от спускащата се сякаш по отвесни скали вода, едновременно ревяща и шепнеща.
Натисна още един бутон. Цифрите се промениха, но шумът остана.
Пробва с трети бутон, отново без успех.
— О, това е чудесно. Страхотно.
Притежаваше колата само от няколко часа, а радиото вече се беше повредила.
Докато шофираше и ругаеше полугласно, той започна да върти копчето за станциите с надеждата да намери „Бийч Бойс“, Рой Орбисън, Сам Кук, „Айзли брадърс“ или някое от новите естрадни звездички. По дяволите, би се задоволил даже и с някоя жизнерадостна полка!
От единия край на скалата до другия, и на средни вълни, и на УКВ, звукът от падащата вода бе отмил цялата музика, като че ли радиопредавателите по цялото западно крайбрежие бяха станали жертва на някакво катастрофално наводнение.
Когато се опита да изключи радиото, звукът продължи да ехти по съвсем същия начин. Натисна бутона отново, но резултатът остана същият.
Постепенно обаче качеството на звука се беше променило. Плискащо-потракващо-бълбукащо-съскащият рев сега не приличаше толкова на падаща вода, колкото на звуци, издавани от далечна тълпа; гласовете на множеството се извисяваха в ликувания и възгласи, но биха могли да се схванат и като някакъв отдалечен израз на разгневено, способно да унищожава стълпотворение.
По причини, които не можеше да определи точно, Томи Фан се почувства разтревожен от промяната в тайнствената, безсмислена какафония. Започна отново да ръчка бутоните.
Гласове. Определено бяха гласове. Стотици, дори хиляди. Мъже и жени, на които пригласяха и нежни детски гласчета. Стори му се, че долавя отчаяни вопли, умолителни призиви за помощ, стонове, в които се долавяше агония — мощният и все пак приглушен звук като че ли прелиташе през обширен и дълбок залив или се надигаше от някаква черна бездна.
От гласовете го побиваха тръпки, но звукът също така му действаше по учудващо привлекателен начин и почти го хипнотизираше. Откри, че се заглежда в радиото прекалено дълго и може да катастрофира, но всеки път, когато вдигнеше глава, успяваше да задържи вниманието си върху пътя само няколко секунди, преди погледът му отново да се върне към слабата светлина на скалата.
Към приглушения рев на множеството се прибави басовият глас на… някой друг… на някой, чийто глас звучеше по безкрайно странен начин. Гласът ломотеше нещо неразбираемо. От стереоговорителите се чуваше пращене.
Въпреки студа, който продължаваше да го сковава, Томи изведнъж почувства, че от косата по челото му рукват капчици пот. Дланите му също бяха овлажнели.
Беше сигурен, че е опитал всички копчета по контролното табло на радиото. Въпреки това призрачният хор продължаваше да бучи.