— По дяволите.
Сви здраво дясната си длан и стовари юмрук върху таблото на радиото — не така силно, че да се нарани, но достатъчно рязко, за да натисне едновременно три-четири бутона.
С всяка секунда непонятните думи, произнасяни от странния глас, ставаха по-ясни, но Томи все още не беше в състояние да ги разбере.
Удари още веднъж радиото с юмрук и с изненада установи, че самият той издава полугласно отчаян вопъл. В края на краищата, колкото и да го дразнеше звукът, той не представляваше никаква опасност за него.
Така ли беше наистина?
Още докато си задаваше този въпрос, Томи бе обладан от глупавата мисъл, че не бива да слуша ромона, разнасящ се от високоговорителите, че трябва да си запуши ушите, защото се излагаше на смъртна опасност, ако разбереше и една дума от онова, което му се говореше. И все пак, подтикнат от някакво перверзно любопитство, той се напрягаше да чуе, да измъкне някакъв смисъл от обърканите звуци.
— … Фан…
Тази дума безспорно бе произнесена ясно.
— … Фан Тран…
Противният лигав глас явно владееше съвършено виетнамски език.
— … Фан Тран Туонг…
Това беше истинското име на Томи. Преди да го промени. Името му от Страната на чайките и лисиците.
— … Фан Тран Туонг…
Някой явно го викаше. В началото идваше отдалеч, но бързо приближаваше. Нужен му беше контакт. Връзка. Нещо в гласа подсказваше, че е… гладен.
Студът, подобно на пълзящи паяци, проникваше все по-навътре в него, плетеше ледени паяжини около костния му мозък.
Томи за трети път халоса радиото, сега по-силно от преди, и то отведнъж занемя. Останаха единствено звуците от боботенето на мотора, триенето на гумите, собственото му накъсано дишане и силното биене на сърцето му.
Лявата длан на Томи, хлъзгава от пот, се плъзна по кормилото и главата му рязко отскочи, когато корветът излезе от платното. Предното дясно, а след него и задното дясно колело заора в неравния банкет на магистралата. По шасито задрънчаха и затропаха камъчета. В обсега на фаровете попадна отводнителен канал, обрасъл с бурени, а дясната страна на колата се отри в сухия храсталак.
Томи сграбчи кормилото със запотените си длани и изтегли колата вляво. С друсане и подскоци корветът направи дъга обратно към пътя.
Зад гърба му изскърцаха спирачки и в огледалото за обратно виждане Томи зърна проблясващи фарове, които го заслепяваха. С надут клаксон един черен форд експлорър кривна покрай него, като избегна удара в задната му броня само със сантиметри; беше толкова близо, че Томи изтръпна от въображаемия шум от раздрана стомана. Ударът обаче се размина и той остана загледан в смаляващите се в далечината стопове.
Като овладя управлението на корвета, Томи примигна от потта в очите си и с усилие преглътна. Започна да вижда двойно. В устата си усети горчив вкус. Почувства се дезориентиран, като че ли се събуждаше след треска.
Макар да бе изпитал ужас от противния глас по радиото само преди секунди, вече не беше така убеден, че по говорителите наистина е проехтяло неговото име. Когато зрението му бързо се възстанови, той се зачуди дали и умът му не е бил временно замъглен. По-приемлива беше възможността да е преживял нещо като епилептичен припадък, отколкото някакво свръхестествено същество да е пожелало да влезе в контакт с него с помощта на радиото в колата. Не беше изключено дори да е преживял моментен исхемичен мозъчен спазъм — необясним, но за щастие краткотраен спад в мозъчното кръвообращение подобен на спазъм, от който бе се оплакал миналата пролет в Сал Деларио, негов приятел и колега репортер.
Сега пък го заболя глава — отдясно, близо до окото. Почувства, че и стомахът му не е съвсем наред.
Докато минаваше през Корона дел Мар, задържа скоростта си под допустимата граница, готов да се изтегли към бордюра и да спре, ако зрението му пак се влоши или… ако отново започне нещо странно.
Погледна притеснен към радиото. Не се чуваше нищо.
Малко по малко страхът го напусна, но беше заменен от депресия. Все още го болеше глава и стомахът го безпокоеше, но вече усещаше и празнота в себе си — сиво, студено и кухо усещане.
Ясно му беше на какво се дължи празнотата. На чувството му за вина.
Караше собствения си новичък корвет — колата на колите, върха, до който бе стигнала Америка в производството на автомобили, детската му мечта, — затова трябваше да се радва и да ликува, а вместо това той бавно потъваше в морето на отчаянието. Като че ли усещаше под себе си бездна от неопределени чувства. Чувстваше се виновен за начина, по който се държа с майка си, което беше просто смешно, защото той й бе засвидетелствал уважението си. Беше показал почитта си във всяко отношение. Наистина беше изпитал известна досада и сега му стана болно, като и помисли, че тя може да е усетила това в гласа му. Никак не му се искаше да я нарани. Никога. Но понякога тя изглеждаше толкова безнадеждно вкопчена в миналото, толкова упорито и глупаво държеше на навиците си, че Томи се притесняваше от неспособността й да се приспособи към американската култура така цялостно, както самият той го бе направил. Когато я посещаваше с приятелите си, американци по рождение, силният й виетнамски акцент го огорчаваше също като навика й да върви на една почтителна крачка след баща му. „Мамо, това са Съединените щати, веднъж я укори той. Тук всички са равни и никой не е по-добър от никого, жените са същите като мъжете. Тук не е нужно да вървиш в сянката на когото и да е.“ Тя му се усмихна като на любим, но слабоумен син и отвърна: „Аз не ходя в сянката, защото някой ме задължава, Туонг. Ходя в сянката, защото сама го искам.“ Томи раздразнен повиши глас: „Но така не бива.“ Като го удостои със същата вбесяваща кротка усмивка, тя попита: „В Съединените щати не бива ли да показваш, че уважаваш някого? Не бива ли да даваш израз на любовта си?“ Томи добре знаеше, че в тези спорове никога не можеше да излезе победител, но упорстваше: „Не, но може да се намери и по-добър начин те да се покажат.“ Тя го изгледа дяволито и приключи разговора с въпрос: „Кой е по-добрият начин — печат за редовна стока ли?“ Сега, докато караше дългоочаквания корвет с по-малко удоволствие, отколкото разнебитен пикап, купен на старо, Томи изпитваше студ и сивота в себе си, засрамен от неблагодарността си и неспособността да приеме майка си такава, каквато е.