Народът слушаше Уленшпигел и стотици семейства бягаха от градовете и пътищата се задръстиха от коли, натоварени с покъщнината на заминаващите в изгнание.
И Уленшпигел ходеше навред, следван от тъжния Ламме, който търсеше любимата си.
А в Дамме Нел плачеше при лудата Катлин.
XVI
През октомври, месеца на ечемика, Уленшпигел беше в Ганд и един ден видя Егмонт, който се връщаше от пиршество и оргии в благородната компания на свещеника от Сен Бавон. Настроението му беше толкова хубаво, че му се искаше да си попее; унесен, той бе пуснал коня си да върви ходом. Неочаквано той видя един човек, който крачеше край него със запален фенер в ръка.
— Какво искаш? — попита Егмонт.
— Да ви направя едно добро — отвърна Уленшпигел, — доброто, което носи един запален фенер.
— Махай се и ме остави — отговори графът.
— Няма да си отида — възрази Уленшпигел.
— Искаш да изядеш един камшик ли?
— И десет да бъдат, стига да мога да пъхна главата ви в такъв фенер, че да виждате ясно оттук до Ескориал.
— Не ме интересува нито твоят фенер, нито Ескориал — отвърна графът.
— А пък аз изгарям от желание да ви дам един добър съвет.
И той хвана за юздата коня на графа, който се изправи на задните си крака и зарита.
— Уважаеми господине — каза той, — помислете си как хубаво подскачате сега на коня си и как вашата глава също така подскача хубаво на раменете ви; но разправят, че кралят искал да прекъсне тая хубава игра, да ви остави тялото, но да вземе главата ви и да я прати да подскача в толкова далечни земи, че никога да не можете да я настигнете. Дайте ми сега един флорин — аз си го заслужих.
— Ще ти дам един камшик, отвратителен съветнико, ако не се махнеш.
— Уважаеми господине, аз съм Уленшпигел, синът на Клаас, който бе изгорен жив заради вярата, и на Зуткин, която умря от скръб. Пепелта удря гърдите ми и казва, че храбрият войник Егмонт може заедно с жандармерията, която командува, да противопостави на херцог Алба войска, която е побеждавала вече три пъти.
— Махни се — отговори Егмонт, — аз не съм изменник.
— Спаси страната, само ти можеш да сториш това — рече Уленшпигел.
Графът понечи да шибне с камшика си Уленшпигел, но той го изпревари и избяга, като извика:
— Яжте фенери, яжте фенери, уважаеми господин графе. Спасете страната.
Друг път Егмонт ожадня и се спря пред странноприемницата „Пъстрото прасе“, съдържателка на която бе една прелестна женичка от Куртре, по прякор Мишлето.
— Дайте ми да пия!
Уленшпигел, който слугуваше у Мишлето, отиде при графа, в едната ръка с калаен потир, а в другата с бутилка червено вино.
Като го видя, графът каза:
— Пак ти ли си, гарване, с черни предсказания?
— Уважаеми господине — отговори Уленшпигел, — моите предсказания са черни, защото предсказвачът не е добре измит, но кажете ми — кое е по-червено: виното ли, което влиза през гърлото, или кръвта, която бликва от шията? Ето за това питаше моят фенер.
Графът не отговори, пи, плати и си тръгна.
XVII
Уленшпигел и Ламме, яхнали по едно магаре, които им беше дал Симон Симонсен, един от верните хора на принц Орански, ходеха навсякъде, предупреждаваха гражданите за злокобните намерения на кървавия крал и винаги дебнеха да научат новините, които идеха от Испания.
Облечени като селяни, те продаваха зеленчук и обикаляха пазарите.
Когато се връщаха от брюкселския пазар, видяха в една стая в долния етаж на каменна къща на кея хубава дама, облечена в сатенена рокля, с ярки бузи, пълни гърди и живи очи.
Тя казваше на младата и свежа готвачка:
— Изтъркай по-добре тигана, защото не обичам сос с ръжда.
Уленшпигел надникна през прозореца и рече:
— А пък аз обичам всякакви, защото гладният стомах не избира много гозбите.
Дамата се обърна.
— Кой е тоя — каза тя, — който се меси в моето ядене?
— О, прекрасна госпожо — отговори Уленшпигел, — ако бихте пожелали да приготвим заедно някое ястие, аз ще ви науча на гозби, които случайният пътник знае, но не са познати на хубавите дами домошарки.
Сетне цъкна с език и рече: