И добрите женици почнаха да дават сребърни патари на Катлин. И когато се случеха нови монети, тя ги показваше на някого, когото никой не можеше да види, и казваше:
— Аз съм богата, богата с лъскави пари. Ханске, миличък, ела; аз ще ти платя за любовта.
И когато жениците си отидоха, Нел заплака в самотната къщица. Тя мислеше за Уленшпигел, който се скиташе в далечни земи, а тя не можеше да бъде с него, и за Катлин, която стенеше: „Махнете огъня!“ и често хващаше с две ръце гърдите си, за да покаже, че огънят на безумието гореше трескаво главата и тялото й.
А през това време майският годеник и годеницата се криеха из тревата.
Който намереше един от двамата, биваше провъзгласяван според своя пол и пола на намерения за цар или царица на празненството.
Нел чу радостните викове на момците и девойките, когато майската годеница бе намерена край една яма, скрита сред високата трева.
И се разплака, като си спомни блаженото време, когато търсеха нея и нейния любим Уленшпигел.
XXVI
А в това време той и Ламме яздеха магаретата.
— Слушай, Ламме — каза Уленшпигел, — благородниците на Нидерландия от завист към Орански измениха на съюзниците, на свещения съюз, това смело споразумение, подписано за доброто на родината. Егмонт и дьо Хоорн бяха също изменници, и то без полза за тях; Бредероде умря и в тази война не ни остана никой друг освен бедния народ на Брабан и на Фландрия, който очаква своите честни водачи, за да тръгне напред: и освен това, синко, островите на Зеландия, както и Северна Холандия, дето принцът е управител, и още по-далеко, край морето, Едзар, граф на Емден и на Източна Фрисландия.
— Уви! — рече Ламме. — Виждам ясно, че ние се движим между бесилото, колелото и кладата, умиращи от глад, изтощени от жажда и без никаква надежда за почивка.
— Ние сме само в началото — отговори Уленшпигел. — Ще се съгласиш, че всичко това е удоволствие за нас: убиваме враговете си, подиграваме се с тях, кесиите ни са пълни с флорини; натъпкани сме с месо, с бира, с вино и ракия. Какво още ти трябва, чувал, пълен с перушина? Искаш ли да продадем магаретата и да купим коне?
— Синко — рече Ламме, — конският тръс не е за човек с моето телосложение.
— Седни на добичето си, тъй както седят селяните — отговори Уленшпигел, — и никой няма да ти се надсмива, защото ти си облечен като селянин и не носиш като мене сабя, а само тояга с желязо накрая.
— Синко — рече Ламме, — сигурен ли си, че нашите пътни листове ще ни послужат в малките градове?
— Че нали имам свидетелството на свещеника — каза Уленшпигел — с голям восъчен църковен печат, който се мъдри в двата края на пергамента, както и двете ни бележки за изповед? Войниците и агентите на херцога не могат стори нищо на двама души, тъй добре защитени. Ами черните броеници, които ще продаваме! И двамата сме райтери, ти — фламандец, аз — германец, които пътуват по изрична заповед на херцога, за да спечелят за светата католическа вяра чрез продажба на свещени предмети тукашните еретици. Така ние ще проникнем навред при благородните господа и в богатите манастири. И те ще ни оказват благоговейно гостоприемство. 11 ние ще узнаваме тайните им. Оближи си бърните, мой хрисим приятелю.
— Синко — рече Ламме, — значи, пие ще се занимаваме там с шпионство.
— Според закона и правото на войната — отговори Уленшпигел.
— Ако научат за случката с тримата проповедници, сигурно няма да оцелеем — рече Ламме.
Уленшпигел запя:
Но Ламме въздъхна:
— Аз имам само една твърде мека кожа и най-лекият удар от меч веднага ще я продупчи. По-добре ще направим да хванем някой полезен занаят, отколкото да скитосваме надлъж и нашир, за да служим на всички тия важни господа, които носят кадифени гетри и ядат жълтунки на позлатени маси. За нас — бой, опасности, сражения, дъжд, град, сняг и постни скитнишки чорби. За тях — вкусни наденици, тлъсти петли, ароматни дроздове и сочни ярки.
— Лигите ти потекоха, мили приятелю — рече Уленшпигел.
— Де сте вие, пресни хлябове, златисти палачинки, вкусни кремове? Де си ти, жено моя?
Уленшпигел отговори:
— Пепелта удря сърцето ми и ме тласка в бой. Но ти, кротко агънце, ти нямаш да мъстиш нито за смъртта на баща си и майка си, нито за скръбта на близките си, нито за сегашната си бедност, остави ме да вървя сам нататък, където трябва да вървя, щом умората от войната те плаши.