Така стигнаха те в Стокем.
XXVIII
Привечер, след като оставиха магаретата си в Стокем, те влязоха в Анверс.
И Уленшпигел каза на Ламме:
— Ето го големия град, дето цял свят струпва своите съкровища: злато, сребро, подправки, позлатена кожа, гоблени, платна, кадифета — вълнени и копринени; бакла, грах, зърнени храни, месо и брашно, осолени кожи; вина от Лувен, от Намюр, от Люксембург, от Лиеж, от Брюксел и Аершот, вина от Булей, лозята на които са до портата дьо ла Плант на Намюр; рейнски, испански и португалски вина: сок от аершотски стафиди, наречен ландолиум; бургундски, малвазийски и много други вина. И кейовете са отрупани със стоки.
Тия богатства на земята и на човешкия труд привличат тук най-хубавите леки момичета.
— Ти се размечта каза Ламме.
Уленшпигел отговори:
— Ще намеря Седмината между тях. Каза ми се: „Сред разрушения, кръв и сълзи търси.“
А кой повече от леките момичета е причина за опропастяване? Нали при тях нещастните обезумели от любов мъже загубват хубавите си бляскави и звънки жълтици, своите скъпоценности, верижки, пръстени и си отиват без куртки, дрипави и голи, и боси, дори без долни дрехи, а пък момичетата се охранват от онова, което са отмъкнали? Де е червената и бистра кръв, която течеше в техните вени? Сега това е сок от праз. Или не се бият безмилостно с ножове, с мечове и със саби, за да се наслаждават на техните привлекателни и прелестни тела? Труповете — бледи и кървави, — които прибират после, са трупове на нещастници, обезумели от любов.
Когато бащата се сърди и седи мрачен на стола си, когато неговите бели коси стават още по-бели и по-твърди, когато от сухите му, изгаряни от мъка по изгубеното дете очи не могат да бликнат сълзи, когато мълчаливата и бледа като мъртвец майка плаче, сякаш не вижда в тоя свят нищо друго освен страдания — кой е причината за тези сълзи? Леките момичета, които обичат само себе си и парите и държат вързани за края на златния си колан хората, които мислят, работят и философствуват. Да, там са Седмината и ние, Ламме, ще отидем при момичетата. Може и жена ти да е там. И тогава с един куршум ще ударим два заека.
— Ще дойда — рече Ламме.
Това беше през юни, към края на лятото, когато слънцето зачервява вече листата на кестеновите дървета, когато птичетата пеят по дърветата и когато и най-малкото червейче шумоли от удоволствие, че му е толкова топло в тревата.
Ламме бродеше с наведена глава заедно с Уленшпигел из улиците на Анверс и мъкнеше тялото си като някаква къща.
— Ламме — рече Уленшпигел, — ти си обзет от тъга; но не знаеш ли, че няма нищо по-вредно за кожата? Ако продължаваш да тъгуваш, тя ще почне да окапва на ивици. А какво ще бъде, ако започнат да казват за тебе: Оскубания Ламме.
— Гладен съм — каза Ламме.
— Ела да ядем рече Уленшпигел.
И отидоха в кръчмата „Старите стъпала“, дето ядоха гозба от бъбреци и шкембе и пиха бира, колкото можеха да погълнат.
И Ламме спря да хленчи.
А Уленшпигел каза:
— Благословена да е хубавата бира, която озарява душата ти като слънце! Ти се смееш и подрусваш корема си. Колко ми е драго да те виждам така, танц на веселите черва!
— Синко — рече Ламме, — те биха се разиграли още повече, ако имах щастието да намеря жена си.
— Да идем да я търсим — каза Уленшпигел.
И стигнаха така до квартала край долния Еско.
— Погледни — каза Уленшпигел на Ламме — оная къщица, цялата от дърво, е хубави прозорци, изработени с резба и с малки стъкла; виж тия жълти завеси и червения фенер. Там, синко, зад четири бъчви с различна бира и амбуазко вино седи хубавата съдържателка, която е към петдесет, а може и повече години. Всяка година й прибавя по един нов пласт сланина. Върху една от бъчвите има запалена свещ, а на една греда на тавана е закачен фенер. Там е светло и тъмно: тъмното — за любов, светлото — за плащането.
— Тогава — рече Ламме — това е манастир на дяволски монахини, а съдържателката е игуменката им.
— Да — каза Уленшпигел, — тя именно води от името на господаря Велзевул по пътя на греха петнадесет хубави момичета, които живеят любовен живот; тя им дава подслон и храна, но им забранява да спят.
— Бил ли си вече в тоя манастир? — каза Ламме.
— Искам да потърся там жена ти. Ела.
— Не — рече Ламме. — Размислих и няма да вляза.
— Ще оставиш ли приятеля си сам да се излага на опасност сред тия астарти?