„Обичам те — казваше тя, — както иска бог, неговите закони и светите наредби и правила за покаяние. И все пак аз ще ти бъда само добродетелна другарка.“
„Не ми е потрябвала твоята добродетел — отговарях й, — тебе искам аз, тебе, моята жена.“
Тя клатеше глава и отговаряше:
„Зная, че си добър; до днес ти беше готвачът в къщи, за да ме избавиш от грубата работа и от готвенето; ти гладеше чаршафите ни, якичките и ризите, тъй като ютията бе много тежка за мене; ти переше бельото, метеше къщата и улицата пред портата, пак за да ме опазиш от всякаква умора. Сега искам аз да работя вместо тебе, но нищо повече, мъжо.“
„Все ми е едно — отговарях аз, — както по-рано аз ще бъда твоя горнична, гледачка, готвачка, перачка, твой покорен роб; но недей разделя, жено, тия две сърца и тела, които бяха едно; не късай сладостната любовна връзка, която тъй нежно ни сплиташе.“
„Трябва“ — отговаряше тя.
„Ах — казвах аз, — в Брюге ли взе това жестоко решение?“
Тя отговаряше:
„Аз се заклех пред бога и пред светиите.“
„Но кой — извиках аз — те принуди да се закълнеш, че нима да изпълняваш съпружеските си задължения?“
„Оня, който носи божия дух и ме нареди между разкаяните грешници.“
И от тоя миг тя престана да бъде моя, сякаш бе станала вярна съпруга на другиго. Аз я молих, мъчих, заплашвах, плаках, умолявах. Напразно. Когато една вечер се върнах в Бланкенберге, дето бях ходил да получа дохода от един мой чифлик, намерих къщата празна. Сигурно, уморена от моите молби, раздразнена и тъжна от моята скръб, жена ми бе избягала. Де ли е тя сега?
И Ламме седна на брега на Лис, навел глава и загледан във водата.
— Ах — думаше той. — Мила моя, пълничка, нежна и прелестна. Ще намеря ли някога друга ярчица като тебе? Любовна гозба, няма ли вече да си хапна от тебе? Де са твоите целувки, благоуханни като мащерка; твоята устица, дето аз смучех наслада както пчела мед от розата; твоите бели ръце, които се сплитаха около мене и ме милуваха? Де е твоето туптящо сърце, твоята пълничка гръд и приятният трепет на твоята снага, снага на вълшебница, задъхана от любов? Но де са и твоите предишни води, бистра речице, която носиш тъй весело сега новите си води под слънцето?
XXXIV
Когато минаваха край Петегемската гора, Ламме каза на Уленшпигел:
— Опекох се; да потърсим сянка.
— Да потърсим — отговори Уленшпигел.
Те влязоха в гората, седнаха на тревата и видяха стадо елени, което минаваше край тях.
— Внимавай добре, Ламме — каза Уленшпигел, като пълнеше германската си аркебуза. — Гледай едрите стари елени, които още имат торбичката си и носят гордо рогата си с девет разклонения. Малки еленчета, техните оръженосци, ситнят край тях и са готови да ги бранят със заострените си рогчета. Те отиват към леговищата си. Приготви ударника на аркебузата, както правя аз. Стреляй. Старият елен е ранен. Едно еленче е ударено в бедрото, то бяга. Да вървим след него, докато падне. Прави, каквото правя аз — тичай, скачай, хвърчи!
— Гледай го ти моя смахнат приятел — рече Ламме, — да тичаме подир елените. Недей хвърча без крила, това е празна работа. Никога няма да ги настигнеш. Ах, жесток другар си ти! Да не мислиш, че аз съм пъргав като тебе? Аз се потя, синко; потя се и ще падна. Ако горският те пипне, ще те обесят. Елените са кралски дивеч, остави ги да си препускат, синко, няма да ги хванеш.
— Ела — рече Уленшпигел. — Чуваш ли шума от рогата му в листака? Също като вихрушка. Виждаш ли младите счупени клонки и листа, които са застлали земята? Тоя път го ударих и в бута; ще го изядем.
— Той не е още опечен — рече Ламме. — Остави нещастните животни да си тичат. Ох, колко е горещо! Аз май ще падна тук и няма да стана.
Изведнъж дрипави и въоръжени хора изпълниха от вси страни гората. Залаяха кучета и хукнаха да гонят елените. Четворица мъже с дивашки вид заобиколиха Ламме и Уленшпигел и ги отведоха на една поляна сред шубраци, дето между жени и деца, настанени на лагер, видяха много мъже, въоръжени с какви ли не саби, арбалети, аркебузи, копия, дълги тояги с железни остриета и с райтерски пистолети.
Уленшпигел им каза:
— Вие шумкари ли сте, или горски братя? Май че живеете тук, събрани заедно, за да се криете от преследвания?
— Ние сме горски братя — отговори един старец, който бе седнал до огъня и готвеше няколко нарязани птици в едно котле. — Но ти кой си?
— Аз — отговори Уленшпигел — съм от хубавата Фландрия, живописец, селяк, благородник, скулптор — всичко заедно. Ей тъй ходя по света, като хваля хубавите и добри неща и се подигравам свободно с глупостта.