— Остави ме на мира — каза Ламме. — Не ме интересуват твоите грейки и камбанарията без гвоздеи, нито другите ти дрънканици. Остави ме да си правя сосовете.
— Пази се — каза му Уленшпигел. — Кучешкият лай не спира, засилва се, кучетата вият, рогът тръби. Пази се от елена. Бягай, рогът тръби.
— Дават от плячката на кучетата — рече старецът; — ела при мръвките си, Ламме, еленът е мъртъв.
— Ще имаме хубаво ядене — каза Ламме. — Вие ще ме поканите на пиршеството, тъй като доста грижи полагам за вас. Сосът на птиците ще стане чудесен, само че мъничко хруска. То е от пясъка, върху който паднаха, когато тоя дяволски елен ми раздра дрехата и месото. Но вие не се ли боите от горските?
— Ние сме много — каза старецът. — Те се страхуват и не ни безпокоят. Същото е и с агентите и съдиите. Градското население ни обича, защото никому не правим зло. Ще живеем още някое време спокойно, докато испанската войска ни обгради. А ако стане това, всички ние — стари и млади мъже, жени, девойки, момчета и момиченца — скъпо ще продадем живота си и по-скоро ще се убием сами един друг, отколкото да търпим хиляди мъки под властта на кървавия херцог.
Уленшпигел каза:
— Мина вече времето, когато можехме да се бием с палача на суша. Трябва да го сразим по море. Идете към Зеландските острови през Брюге, Хейст и Кноке.
— Нямаме пари — казаха те.
Уленшпигел отговори:
— Ето ви хиляда жълтици от принца. Вървете покрай водните пътища — канали, реки и рекички; щом видите кораби със знак ГИХ, някой от вас да запее като чучулига. Ще му отвърне тръбният глас на петел. Значи, сте в приятелска страна.
— Ще го направим — казаха те.
Скоро се показаха ловците, помъкнали с въжета убития елен, и кучетата подире им.
Всички насядаха в кръг около огъня. Те бяха не по-малко от шестдесет души — мъже, жени и деца. Извадиха хляба от торбите и ножовете от ножниците: еленът бе нарязан, одран, изтърбушен и набучен на шиш заедно с дребен дивеч. И когато свърши яденето, видяха, че Ламме хърка, отпуснал глава на гърди, и заспал, облегнат на едно дърво.
Привечер горските братя се вмъкнаха в землянките си, за да спят. Ламме и Уленшпигел направиха същото.
Въоръжени стражи бдяха и пазеха лагера. А Уленшпигел слушаше как сухите листа стенат под нозете им.
На сутринта той си тръгна заедно с Ламме, а хората от лагера му казаха:
— Бъди благословен: ние ще тръгнем към морето.
XXXV
В Харлебеке Ламме се запаси с мекици — изяде двадесет и седем и сложи тридесет в кошницата си. Уленшпигел носеше клетките си в ръка. Привечер стигнаха в Куртре и отседнаха в странноприемницата „Пчела“ на Жилис ван ден Енде, който излезе на вратата веднага щом чу, че се подсвирква като чучулига.
Там всичко тръгна по мед и масло. Като видя писмата от принца, домакинът даде на Уленшпигел жълтици за принца и не поиска да му платят за пуйката, която им поднесе, нито за бирата, с която я поляха. Той също го предупреди, че в Куртре имало шпиони на кървавия съд, така че той и другарят му трябвало да си сдържат езика.
— Ние ще ги познаем — казаха Уленшпигел и Ламме. И излязоха от странноприемницата.
Слънцето залязваше, позлатявайки покривите на къщите; по липите птичките чуруликаха; жените си приказваха по праговете на къщите, децата се търкаляха в прахоляка, а Уленшпигел и Ламме бродеха наслуки из улиците.