— Ти беше нейна дъщеря, нейна издръжка, делеше с нея плодовете на подлото шпиониране. Ще смееш ли пак да ни биеш и оскърбяваш ти, с твоята сърмена рокля? Ти ни презираше, защото ние носехме само памучно облекло. Но ти се обличаше толкова богато само благодарение на кръвта на жертвите. Да й свалим роклята, за да заприлича на нас.
— Не позволявам — рече Уленшпигел.
И Жилина се хвърли на шията му и каза:
— Бъди благословен, че не ме уби и че не искаш да бъда грозна!
А момичетата погледнаха ревниво Уленшпигел и рекоха:
— Той полудял за нея както всички.
Жилина пееше и свиреше с виолата.
Седмината тръгнаха за Петегем, по брега на Лис, като водеха със себе си агентите и момичетата. По пътя те си повтаряха тихичко:
— Време е да звъннат чашите! Време е да звъннат чашите!
Призори стигнаха в лагера, подсвирнаха като чучулига и вик на петел им отвърна. Момичетата и агентите бяха поставени под най-строг надзор. Въпреки това на третия ден по обяд намериха Жилина мъртва, прободена в сърцето с дълга игла. Трите момичета обвиниха Стевенина; тя бе отведена на съд, съставен от началника на отряда и неговите десетници и сержанти. Без да бъде подлагана на мъчение, тя призна, че е убила Жилина от завист за красотата й и от ярост, че момичето се отнасяло безмилостно към нея като към робиня. И Стевенина бе обесена и заровена в гората.
Жилина също бе погребана и над нейното прелестно тяло четоха заупокойни молитви.
През това време двамата агенти, на които Уленшпигел бе дал необходимите наставления, се явиха пред владетеля на Куртре; той трябваше да накаже виновниците за безредиците и опустошенията в дома на Стевенина, тъй като тоя дом се намираше в неговите владения и той имаше право да съди, а не съдебната власт на град Куртре. След като разправиха на владетеля какво се е случило там, те казаха с голяма убедителност и скромна искреност:
— Убийците на проповедниците не са Уленшпигел и неговият верен приятел Ламме Гудзак, които бяха дошли в „Дъга“ само да си починат. Те дори имат пътни листове от херцога — ние ги видяхме. Истинските виновници са двама търговци от Ганд, единият — слаб, а другият много дебел, които избягаха към Франция, след като изпочупиха в дома на Стевенина всичко и отведоха със себе си четирите момичета, за да се забавляват с тях. Ние щяхме да ги пипнем, ако не бяха и седем месари, най-яките в града, които взеха тяхната страна. Те вързаха здраво всички ни и ни пуснаха едва когато бяха доста далеко на френска земя. Ето вижте белезите от въжетата. Останалите четирима агенти са по петите им и очакват помощ за да ги заловят.
Владетелят им даде по две жълтици и по едни нови дрехи заради честната им служба.
След това той писа на Фламандския съвет, на общинския съд в Куртре и на други съдилища, за да им съобщи, че истинските убийци са открити.
И им описа надълго и нашироко историята.
И Фламандският съвет, както и другите съдилища изтръпнаха от това съобщение.
И владетелят на Куртре бе обсипан с големи хвалби за своята проницателност.
А Уленшпигел и Ламме пътуваха спокойно по пътя от Петегем за Ганд, покрай Лис, за да стигнат в Брюге, дето Ламме се надяваше да намери жена си, и в Дамме, дето копнеещият Уленшпигел отдавна желаеше да бъде, за да види скръбната Нел, която живееше с безумната Катлин.
XXXVI
От дълго време в Дамме и околностите му се извършваха многобройни чудовищни престъпления. Девойчета, момци, стари хора, за които се знаеше, че носят в себе си пари на път за Брюге, Ганд или някой друг град или село на Фландрия, биваха намирани мъртви, голи като червеи и хапани в тила от толкова дълги и толкова остри зъби, че на всички шийната кост беше съвсем разтрошена.
Докторите и бръснарите-хирурзи заявиха, че зъбите са зъби на голям вълк. „Несъмнено — казваха те — след вълка са дошли крадци и са ограбили жертвите.“
Въпреки всички издирвания никой не можа да открие крадците. Скоро вълкът бе забравен.
Много градски първенци, които бяха тръгнали смело на път без охрана, изчезнаха, без да се узнае какво е станало с тях; от време на време някой селянин, отивайки сутрин да оре, намираше следи от вълк в нивата си, а кучето му, като почваше да рови браздите с нозе, изравяше някое нещастно тяло на мъртвец с белези от вълчи зъби в тила или под ухото, а често пъти по бедрата, но винаги — изотзад. И винаги също така шийната кост и костта на крака биваха счупени.
Уплашеният селянин отиваше веднага да съобщи на управителя, който дохождаше със секретаря на углавния съд, с двама общински съветници и двама хирурзи на мястото, дето лежеше трупът на убития. След като го преглеждаха внимателно и грижливо и познаваха понякога, когато червеите не бяха още разяли лицето му, неговото обществено положение, дори името и произхода му, те се учудваха, че вълкът го е убил от глад, а не е откъснал и най-малка част от мъртвеца.