И жителите на Дамме бяха много уплашени и никой не смееше да излиза нощем без охрана.
Но случи се, че неколцина храбри войници бяха изпратени да търсят вълка, със заповед да го търсят денем и нощем из дюните край морето.
По това време те бяха в Хейст сред големите дюни. Беше се мръкнало. Един от тях, много самоуверен, поиска да се отдели, за да отиде да търси вълка сам, въоръжен с една аркебуза. Другите не му се бъркаха, сигурни, че тъй като е смел и въоръжен, той ще убие вълка, ако се покаже.
Когато другарят им отиде, те запалиха огън и започнаха да играят на зарове, пиейки ракия направо от гишетата си.
И от време на време извикваха:
— Хайде, другарю, връщай се; вълка го е страх; ела да пиеш!
Но той не отговаряше.
Изведнъж те чуха силен вик, като от човек, който умира, хукнаха по посока на вика и казаха:
— Дръж се, идем ти на помощ!
Но дълго време не можаха да намерят другаря си, защото едни казваха, че викът се чул откъм долината, а други — откъм най-високата дюна.
Най-сетне, след като хубаво претърсиха с фенери дюната и долината, намериха другаря си, ухапан за крака и ръката изотзад, а вратът му пречупен като на другите жертви.
Легнал възнак, той стискаше със сгърчена ръка сабята си; аркебузата му се търкаляше на пясъка. До него встрани имаше три отрязани пръста, които не бяха негови и които те отнесоха. Кесията му бе задигната.
Те дигнаха на рамене трупа на другаря си заедно с хубавата сабя и храбрата му аркебуза и натъжени и гневни го занесоха в управлението; там тялото бе прието от съдията, углавния секретар, двама общински съветници и двама хирурзи.
Отрязаните пръсти бяха изследвани и бе установено, че са пръсти на старец, който не е упражнявал никакъв занаят, защото пръстите бяха тънки, а ноктите — дълги като на съдия или свещеник.
На другия ден съдията, общинските съветници, секретарят и войниците отидоха на мястото, дето бе ухапан злочестият мъртвец, и видяха, че по тревата имаше капки кръв и следи от стъпки, които отиваха до морето и там се губеха.
XXXVII
Беше по време на зрялото грозде, четвъртият ден от месеца на виното, когато от връх камбанарията на църквата „Сен Никола“ в Брюксел хвърлят след литургията торби с орехи на народа.
През нощта Нел се събуди от викове на улицата. Тя потърси Катлин в стаята, по не я намери. Изтича долу, отвори вратата и Катлин влезе, като каза:
— Спаси ме! Спаси ме! Вълкът! Вълкът! — и Нел чу в полето далечен вой. Разтреперана, тя запали всички лампи, восъчни и лоени свещи.
— Какво има, Катлин? — каза тя, като я стискаше в прегръдките си.
Катлин седна с помътени очи, погледна свещите и рече:
— Ето слънцето, то прогонва злите духове. Вълкът, вълкът вие в полето.
— Но — каза Нел — защо си излязла от топлото си легло и си отишла вън в тая влажна септемврийска нощ, за да си спечелиш някоя треска?
И Катлин каза:
— Тая нощ Ханске извика като морски орел и аз отворих вратата. Той ми каза: „Глътни питието за видения“ и аз го изпих. Ханске е красив. Махнете огъня. После той ме заведе до канала и ми каза: „Катлин, аз ще ти върна седемстотинте жълтици и ти ще ги дадеш на Уленшпигел, сина на Клаас. Вземи сега две, за да си купиш рокля; скоро ще ти дам хиляда.“ — „Хиляда ли, мили — казах аз, — че тогава аз ще стана богата.“ — „Ще ги получиш — рече той. — Но няма ли в Дамме жени или девойки, толкова богати сега, колкото ще бъдеш ти?“ — „Не зная“ — отговорих аз. Но не исках да му кажа имената им от страх да не се влюби в тях. Тогава той ми каза: „Научи това и когато дойда следния път, кажи ми имената им.“
Беше студено, мъглата пълзеше по ливадите, сухи клопки падаха от дърветата по пътя. А луната блестеше и по канала имаше светлини. Ханске ми каза: „През такива нощи ходят върколаците; всички грешни души излизат от ада. Трябва три пъти да се прекръстиш с лявата ръка и да извикаш: «Сол! Сол! Сол!» — тя е символ на безсмъртието; и те няма да ти сторят никакво зло“. А аз казах: „Ще сторя всичко, което искаш, Ханске, миличък.“ Той ме целуна и рече: „Ти си моя жена.“ „Да“ — рекох аз. И от неговите сладки думи по тялото ми се разля небесно блаженство, същински балсам. Той сложи на главата ми венец от рози и ми каза: „Ти си хубава.“ Аз му отговорих: „И ти си хубав, Ханске, миличък, в тия дрехи от зелено кадифе със златни ширити, с дългото си щраусово перо, което се вее на шапчицата ти, и с бледото си като блясъка на морски вълни лице. И ако момичетата от Дамме те видят, всички ще тичат по тебе, за да искат твоето сърце, но ти не бива да го даваш никому освен на мене, Ханске.“ Той рече: „Опитай се да узнаеш кои са най-богатите и тяхното богатство ще бъде твое.“