— То е египетско куче — каза Уленшпигел, — в Нидерландия не се въди тая порода.
— Египетско ли?… Не зная… Но тя е. Ах! Синко, не мога да гледам вече. Тя дръпва още по-нагоре гащите си, за да се виждат още повече закръглените й крака. Смес се, за да покаже белите си зъби, и то високо, за да се чуе приятният й глас. Открива горе елечето си и се отмята назад. Ах, тази шия на влюбен лебед, тия голи плещи, тия светли и дръзки очи! Тичам при нея.
И той скочи от магарето си.
Но Уленшпигел го спря:
— Това девойче — рече той — не е жена ти. Ние сме близо до цигански табор. Пази се. Виждаш ли дима зад дървесата? Чуваш ли лая на кучетата? Ето на̀, някои от тях ни гледат и май се готвят да ни ухапят. По-добре да се скрием в храстите.
— Аз няма да се крия — каза Ламме, — това е моята жена, фламандка като нас.
— Луд слепец — рече Уленшпигел.
— Слепец ли? Не! Аз виждам как тя танцува полугола, смее се и дразни голямото куче. Тя се прави, че не ни вижда. Но уверявам те, тя ни вижда. Тил! Тил! Виж, кучето се хвърля върху нея и я събаря, за да вземе червеното байраче. И тя падна, като викна жално.
И Ламме изведнъж се втурна към нея:
— Жено моя! Жено! — каза той. — Де се удари, миличка? Защо се смееш толкова високо? Очите ти гледат страшно.
И почна да я целува, да я гали и да приказва:
— Ти имаше луничка под лявата си гръд. Сега не виждам. Де е тя? Но ти не си жена ми. Боже господи!
А тя не преставаше да се смее.
Изведнъж Уленшпигел извика:
— Пази се, Ламме!
Ламме се обърна и видя през себе си един едър мургав циганин със слабо лице, тъмнокож като меден хляб.
Ламме грабна тоягата си с желязо накрая, застана за отбрана и извика:
— На помощ, Уленшпигел!
Уленшпигел пристигна с хубавата си сабя.
Циганинът каза на немски диалект:
— Дай пари, един или десет рийксделдера!
— Виж — каза Уленшпигел, — девойчето си отива, смеейки се високо, и непрестанно се обръща, за да тръгнем подире му.
— Дай ми пари — рече мъжът. — Плати за любовта си. Ние сме бедни хора и не ти желаем никакво зло.
Ламме му даде една жълтица.
— Какъв занаят имаш? — каза Уленшпигел.
— Всички ние — отговори циганинът — сме майстори-акробати и изпълняваме чудодейни и магически номера. Удряме дайрета и танцуваме унгарски танци. Не един от нас знае да прави клетки и скари, на които се пекат хубави кебапи. Но всички, фламандци и валонци, се боят от нас и ни пъдят. Като не можем да живеем от труда си, живеем от кражби — с други думи, от зеленчуци, месо и птици, които трябва да задигаме от селяните, тъй като те не искат нито да ни дават, нито да ни продават.
Ламме му каза:
— Отде е това девойче, което толкова много прилича на жена ми?
— Тя е дъщеря на нашия главатар — каза мургавият.
После рече нисичко като човек, който се бои:
— Бог я порази с любовна болест и тя не знае женски свян. Щом види мъж, става весела и луда и се смее непрекъснато. Говори малко, дълго време мислеха, че е няма. Нощем стои тъжна до огъня, понякога плаче или пък се смее безпричинно и сочи корема си, дето, както казва, тя, я боляло. На пладне, след ядене, лудостта я обхваща най-силно. Тогава тя отива да танцува почти гола близо край табора. Не иска да носи други дрехи освен от тюл или муселин и зиме с големи усилия я покриваме с дреха от козяк.
— Но — каза Ламме — мигар тя няма любовник, който да й забранява да се отдава всекиму?
— Няма никого — рече мъжът, — защото когато пътниците се приближават до нея и видят безумните й очи, обхваща ги по-скоро страх, отколкото любов. Тоя дебел човек беше по-смел — каза той, като посочи Ламме.
— Нека си приказва, синко — отвърна Уленшпигел, — рибата треска злослови срещу кита. Но кой от тях дава повече рибено масло?
— Езикът ти е хаплив тая сутрин — рече Ламме.
Но Уленшпигел, без да го слуша, каза на циганина:
— А как постъпва тя с други, които са тъй смели като моя приятел Ламме?
Циганинът отговори тъжно:
— Тогава тя има и удоволствие, и печалба. Ония, които успеят да я притежават, плащат за удоволствието, а парите отиват, за да я обличаме и за издръжка на старите хора и жените.
— Ще рече, тя не се подчинява на никого, а? — рече Ламме.