Тогава съдията каза:
— Покай се и моли бога.
Но рибарят почна да богохулствува:
— Господ-бог пожела да бъда такъв, какъвто съм; аз вършех всичко въпреки волята си, подтикван от природата. Зли тигри, вие ще ме накажете несправедливо. Но не ме горете… Аз извърших всичко въпреки волята си; смилете се, аз съм беден и стар; ще умра от раните си; не ме горете.
Тогава го заведоха в съда, под липата, да чуе присъдата си пред целия събран народ.
И той бе осъден като жесток убиец, крадец и богохулник; езикът му да бъде продупчен с нажежено желязо, дясната му китка да бъде отсечена и да бъде горен жив на слаб огън, докато издъхне пред кметството.
И Ториа крещеше:
— Това е правосъдие, той плаща за престъпленията си!
А народът крещеше:
— Дълъг живот на господа съдиите!
Заведоха го в тъмницата, дето му дадоха месо и вино.
И той се развесели и каза, че никога дотогава не е пил и ял така, но че кралят, който ще наследи имуществата му, може да плати тоя последен обед.
И се смееше горчиво.
Призори на следния ден, когато го водеха на смърт, той видя Уленшпигел, изправен до кладата, и извика, като го посочи с пръст:
— Онзи там, убиец на старци, трябва да умре по същия начин; преди десет години той ме хвърли в канала на Дамме, защото бях направил донос срещу баща му. С това аз изпълних дълга си като верен поданик на негово католическо величество.
Камбаните на църквата „Света Богородица“ биеха на смърт.
— И за тебе бият тия камбани — рече той на Уленшпигел, — ти ще бъдеш обесен, защото уби.
— Рибарят лъже — викна събраният народ, — лъже палачът-убиец.
А Ториа като обезумяла го замери с един камък, който го удари по челото, и извика:
— Ако беше те удавил, ти нямаше да живееш и да захапеш злочестото ми момиче като някой вампир, кръвопиецо!
Уленшпигел не промълви дума, а Ламме рече:
— Видял ли го е някой да хвърля рибаря във водата?
Уленшпигел не отговори.
— Не, не — викаше народът, — палачът излъга.
— Не, не съм излъгал — извика рибарят: — той ме хвърли, макар че го молех да ми прости, и аз едва излязох оттам, като се хванах за една лодка, завързана до брега. Измокрен и треперещ, едва можах да намеря печалното си жилище; втресе ме, никой не се погрижи за мене и аз мислех, че ще умра.
— Лъжеш — каза Ламме, — никой не го е видял.
— Не! Никой не го е видял — извика Ториа. — В огъня палача! Преди да умре, той иска да вземе още една невинна жертва. В огъня нека плати за престъпленията си! Той лъже. Ако си го направил, не признавай, Уленшпигел. Няма свидетели. Нека плати на слаб огън с нажежени клещи.
— Извърши ли убийството? — попита съдията Уленшпигел.
Уленшпигел отговори:
— Аз хвърлих във водата доносчика, убиеца на Клаас. Пепелта на баща ми удряше сърцето ми.
— Той признава — рече рибарят — и ще умре като мене. Де е бесилото да го видя? Де е палачът с меча на правосъдието? За тебе бият камбаните за умряло, обеснико, убиец на старци.
Уленшпигел каза:
— Аз те хвърлих във водата, за да те убия: пепелта удряше сърцето ми.
А сред народа жените думаха:
— Защо признаваш, Уленшпигел? Никой не е видял; се: а ти ще умреш.
А рибарят се смееше и скачаше от злобна ярост, като махаше с вързаните си и обвити в кървави парцали ръце.
— Той ще умре — каза рибарят, — ще се пресели от земята в ада с въже на шията като нехранимайко, крадец, хаймана: той ще умре, бог е справедлив.
— Няма да умре — рече съдията. — Във Фландрия убийството не се наказва, след като минат десет години. Уленшпигел е извършил едно лошо дело, но от синовна обич. Уленшпигел няма да бъде преследван за това.
— Да живее законът! — извика народът.
Камбаните на църквата „Света Богородица“ забиха за смърт. И рибарят скръцна със зъби, наведе, глава и за пръв път в живота си пророни сълза.
И отрязаха китката му, и продупчиха езика му с нажежено желязо и той бе поставен да гори на слаб огън срещу оградата на кметството.
Преди да издъхне, той извика:
— Кралят няма да получи моето злато, аз излъгах… Аз ще се върна пак, за да ви хапя, зли тигри.
А Ториа крещеше:
— Той плаща за престъпленията си, той плаща! Гърчат се тия ръце и нозе, които бързаха да убиват. Дими тялото на палача; бялата му козина, козина на хиена, гори по бледата му муцуна. Той плаща! Той плаща!