Призори стигнаха в Бриел. Портите на града бяха отворени за тях и един куриер отиде да съобщи на господин дьо Люмей за пристигането им.
Щом узна новината, той се облече надве-натри и пристигна на кон, придружен от неколцина конници и въоръжени пешаци.
И Уленшпигел можа да види отново жестокия адмирал, облечен като горд благородник, който живее охолно.
— Здравейте — рече той, — господа монаси. Дигнете си ръцете. Де е кръвта на господата Егмонт и Хоорн? Вие ми показвате бели ръце, много любезно от ваша страна.
Един монах, по име Леонард, каза:
— Прави с нас, каквото искаш. Ние сме монаси и никой няма да се застъпи за нас.
— Той добре каза — рече Уленшпигел, — защото монахът, който е скъсал със света — искам да кажа с баща и майка, брат и сестра, съпруга и любима, — не намира в часа на божия съд кой да се застъпи за него. Но все пак, ваше превъзходителство, аз не искам да сторя това. Когато капитан Морен подписа капитулацията на Горкум, той прие условието, че тия монаси ще бъдат свободни както всички, които бяха заловени в крепостта и които излязоха от нея. Въпреки това те бяха задържани без основание в плен; чух, че щели да бъдат обесени. Ваше превъзходителство, обръщам се смирено към вас, за да се застъпя за тях, защото знам, че войнишката дума е златна дума.
— Кой си ти? — попита господин дьо Люмей.
— Ваше превъзходителство — отговори Уленшпигел, — фламандец съм от прекрасната Фландрия, селяк и благородник, всичко заедно, и ходя из света, като възхвалявам хубавото и доброто и се подигравам свободно с глупостта. И ще ви възхваля, ако удържите даденото от капитана обещание: войнишката дума е златна дума.
Но Голтаците-нехранимайковци, които бяха в лодката, казаха:
— Ваше превъзходителство, той е предател: той обеща да ги спаси, даде им хляб, шунка, наденици и бира, а на нас — нищо.
Тогава господин дьо Люмей каза на Уленшпигел:
— Фламандецо-скитник, хранител на монаси, ти ще бъдеш обесен заедно с тях.
— Аз не се боя — отговори Уленшпигел, — войнишката дума е златна дума.
— Много ти е дигнат гребенът — рече дьо Люмей.
— Пепелта удря сърцето ми — каза Уленшпигел.
Заведоха монасите в една плевня и Уленшпигел заедно с тях; там те се опитаха чрез богословски доводи да променят убежденията му, по той заспа, като ги слушаше.
Когато господин дьо Люмей беше на трапезата, преситен от вино и месо, от Горкум пристигна пратеник, който идеше от страна на капитан Марен с препис от едно писмо на Мълчаливия, принц Орански, в което той „заповядваше на всички управители на градове и други места да оказват на духовниците същото благосклонно покровителство, сигурност и предимства, както и на останалия народ“.
Пратеникът поиска да го заведат при дьо Люмей, за да му връчи лично преписа от писмото.
— Де е първообразът? — попита го дьо Люмей.
— У моя началник Марен — рече пратеникът.
— И тоя селяк ми праща препис! — каза дьо Люмей. — Де е пътният ти лист?
— Ето го, ваше превъзходителство — рече пратеникът.
Господин дьо Люмей прочете високо:
— „Негова светлост господин Марен Бранд нарежда до всички наместници, управители и държавни чиновници да дават свободен пропуск и т. н.…“
Дьо Люмей удари с юмрук по масата и скъса пътния лист.
— Поврага! — рече той. — Какво се бърка тоя моряк, тоя дрипльо, който преди превземането на Бриел нямаше за храна дори кост от пушен херинг? Той се титулува негова светлост и господин, изпраща заповеди на мене! Той заповядва и нарежда! Кажи на господаря си, че щом той е толкова голям и благороден господин и така добре нарежда и заповядва, монасите веднага ще бъдат обесени и ти заедно с тях, ако не се пръждосаш.
И с един ритник той го изблъска от залата.
— Дайте вино! — извика той. — Виждал ли е някой такъв нахалник като тоя Марен? Толкова се ядосах, че ще повърна храната си. Монасите да се обесят веднага в плевнята им и да ми се доведе фламандският скитник, след като е присъствувал на обесването им. Ще видим дали ще посмее да каже, че лошо съм сторил. Поврага! Кому са потрябвали тук тия кани и чаши?
И той строши шумно чашите и съдовете и никой не смееше да му каже нещо. Прислужниците искаха да приберат парчетата, но той не им позволи и изпразвайки бутилка след бутилка, все повече се разяряваше, като се разхождаше с големи крачки, тъпчеше парчетата и ожесточено ги стриваше с крака.