Доведоха му Уленшпигел.
— Е? — рече му дьо Люмей. — Какви новини носиш от приятелите си калугери?
— Обесиха ги — рече Уленшпигел — и отвратителният палач, който убива за пари, разпра след издъхването корема и хълбоците на едного от тях, както изкормят свиня, за да продаде тлъстината му на един аптекар. Войнишката дума не е вече златна дума.
Дьо Люмей, тъпчейки строшените съдове, каза:
— Ти се държиш дръзко с мене, четирикрак негоднико, но и ти ще бъдеш обесен, само че не в плевник, а позорно, на площада пред всички хора.
— Позорът е за вас — рече Уленшпигел, — позор е и за нас: войнишката дума не е вече златна дума.
— Млъкни, дебела главо! — рече господин дьо Люмей.
— Позорът е за тебе — каза Уленшпигел, — войнишката дума не е вече златна дума. По-добре накажи мошениците, които търгуват с човешка тлъстина.
Господин дьо Люмей се спусна към него и дигна ръка да го удари.
— Удари ме — рече Уленшпигел, — аз съм твой пленник, но никак не се боя от тебе: войнишката дума не е вече златна дума.
Тогава господин дьо Люмей изтегли сабята си и навярно щеше да убие Уленшпигел, ако господин Трелонг не възпря ръката му и не каза:
— Смили се! Той е смел и храбър и не е извършил никакво престъпление.
Дьо Люмей се раздума.
— Нека поиска прошка — каза той.
Но Уленшпигел, който стоеше прав, рече:
— Няма да го направя.
— Нека каже поне, че не съм постъпил несправедливо — извика яростно дьо Люмей.
Уленшпигел отговори:
— Аз не ближа господарските ботуши: войнишката дума не е вече златна дума.
— Нека издигнат бесилката — каза дьо Люмей — и го отведете да чуе думата на въжето.
— Да — рече Уленшпигел, — и аз ще изкрещя пред целия народ: войнишката дума не е вече златна дума!
Издигнаха бесилката на големия пазар. Новината, че ще бесят Уленшпигел, храбрия Голтак, се пръсна бързо из града. И народът бе обзет от милост и състрадание. И се струпа на тълпи на големия пазар; също и господин дьо Люмей пристигна на кон, защото искаше сам да даде сигнала за наказанието.
Той гледаше студено Уленшпигел, качен на стълбата, облечен за смърт, по риза, с вързани за тялото ръце и сплетени длани, с въже на шия, и палача, готов да извърши работата си.
Трелонг каза на дьо Люмей:
— Господине, простете му, той не е предател, а досега не се е видяло да бесят някого, защото е бил искрен и милосърден!
А мъжете и жените от народа, като чуха какво казва Трелонг, викнаха:
— Милост, ваше превъзходителство, милост и пощада за Уленшпигел.
— Тая твърда глава се държа дръзко с мене — каза дьо Люмей. — Нека се разкае и каже, че съм сторил добре.
— Няма ли да се разкаеш и да кажеш, че той е сторил добре? — каза Трелонг на Уленшпигел.
— Войнишката дума не е вече златна дума — отговори Уленшпигел.
— Окачете го на въжето — каза дьо Люмей.
Палачът се готвеше да изпълни заповедта, но изведнъж една девойка, облечена цяла в бяло и с венец от цветя на главата, изкачи като луда стъпалата на ешафода, увисна на шията на Уленшпигел и каза:
— Тоя човек е мой; аз ще се омъжа за него.
И народът почна да ръкопляска, а жените викнаха:
— Да живее, да живее девойката, която спасява Уленшпигел!
— Какво значи това? — попита господин дьо Люмей.
Трелонг отговори:
— Според нравите и обичаите на града едно младо момиче, девица или неомъжена, може по право и по закон да спаси един мъж от въжето, ако на самата бесилка заяви, че го взема за свой съпруг.
— Бог му помага — каза дьо Люмей, — отвържете го.
Той отиде с коня до ешафода и видя девойката, която се мъчеше да пререже въжетата на Уленшпигел, а палачът се противеше, като каза:
— Ако ги прережете, кой ще ги плати?
Но девойката не го слушаше.
Виждайки колко е бърза, влюбена и сръчна, дьо Люмей се трогна.
— Коя си ти? — рече той.
— Аз съм Нел, неговата годеница — каза тя, — дойдох от Фландрия да го търся.
— Добре направи — каза надменно дьо Люмей.
И си отиде.
Тогава Трелонг се приближи.
— Фламандче — каза той, — като се ожениш, ще останеш ли пак войник на нашите кораби?
— Да, ваша милост — отговори Уленшпигел.
— Ами ти, девойче, какво ще правиш без мъжа си?