А Уленшпигел каза:
— Да пием за слава на господа и да го благословим.
И зимата мина и настъпи лятото.
XIX
В средата на август, когато наситените със зърно кокошки остават глухи за зова на петела, който им тръби за любовта си, Уленшпигел каза на своите матроси и войници:
— Когато кървавият херцог бе в Утрехт, дръзна да издаде един благосклонен указ, който между другите милостиви дарове обещава глад, смърт и разорение на нидерландските жители, които не искат да се подчинят. Всичко — казва той, — което още се държи, ще бъде изкоренено и негово кралско величество ще засели страната с чужденци. Хапи, херцог, хапи! Пилата троши зъбите на усойниците; ние сме пила. Да живее Голтака!
Алба, кръвта те опиянява! Мислиш ли ти, че ние се плашим от твоите закани или че вярваме на твоето милосърдие? Твоите знаменити полкове, за които ти пееше хвалби из целия свят, твоите „Непобедими“, твоите „Неизменни“, твоите „Безсмъртни“ седем месеца вече обстрелват с топове Хаарлем, слаб град, защищаван само от гражданите; като всички простосмъртни те танцуваха във въздуха танца на избухващите мини. Гражданите ги обливаха в катран; в края на краищата те победиха славно, като изклаха безоръжните хора. Чуваш ли, палачо, часа на божието възмездие, който бие?
Хаарлем загуби храбрите си защитници, неговите камъни сълзят кръв. През обсадата той загуби и изразходва един милион и осемдесет хиляди флорина. Владиката му е наново възстановен; с лека ръка и весело лице той благослови църквите; при тия благословии присъствува дон Фернандо; владиката измива ръцете му, които бог знае, че са червени, и го причестява по двата обреда, което не се позволява на бедния народ. И камбаните бият, и камбанният хор лее във въздуха своите спокойни и съзвучни тонове; също като ангелска песен на гробище. Око за око! Зъб за зъб! Да живее Голтака!
XX
Когато Голтаците бяха във Флисинген, Нел заболя от треска. Тя трябваше да напусне кораба и я настаниха у протестанта Питерс на Тюрвен Кей.
Уленшпигел бе много натъжен, но все пак се радваше, че в леглото, дето сигурно щеше да оздравее, испанските куршуми не можеха да я засегнат.
И заедно с Ламме непрекъснато беше при нея, грижеше се и още по-силно я обичаше. И си приказваха.
— Верни приятелю — каза един ден Уленшпигел, — знаеш ли новината?
— Не, синко — рече Ламме.
— Видя ли кораба, който напоследък се присъедини към нашата флота, и знаеш ли кой свири там всеки ден на виола?
— От последните студове — каза Ламме — аз съм като че ли оглушал с двете уши. Защо се смееш, синко?
Но Уленшпигел добави:
— Веднъж чух, че жена пее фламандска песен и гласът й ми се стори приятен.
— Уви — рече Ламме, — тя пееше и свиреше на виола.
— Знаеш ли другата новина? — продължаваше Уленшпигел.
— Не я знам, синко — отговори Ламме.
Уленшпигел отговори:
— Получихме заповед да отплаваме с корабите по Еско до Анверс, за да издирим там неприятелските кораби и да ги пленим или изгорим. А за хората — никаква милост. Как ти се струва това, голямо шкембе?
— Уви! — рече Ламме. — Никога ли няма да чуем в тая тъжна страна да се говори за нещо друго освен за изгаряне на клада, за бесене, давене и други унищожения на нещастните хора? Та кога ще настъпи благодатният мир, за да можем да си печем спокойно яребици, да готвим пилета и да слушаме как пеят кървавиците сред яйца в тигана? Аз обичам повече черните кървавици; белите са много тлъсти.
— Това блажено време ще дойде — отговори Уленшпигел, — когато в градините на Фландрия видим по ябълковите, сливовите и черешовите дръвчета вместо ябълки, сливи и череши по един испанец, обесен на всяко клонче.
— Ах — рече Ламме, — да можех само да намеря жена си, моята толкова скъпа, любима и сладка, вярна жена! Защото, трябва да знаеш това, синко, аз не съм бил никога, нито ще бъда рогоносец; при това тя беше прекалено сдържана и спокойна в държанието си; избягваше обществото на други мъже; ако обичаше хубавите премени, то беше само от женска слабост. Аз бях неин готвач и слуга, признавам го открито, и бих искал отново да бъда; ала аз бях също така и неин господар и съпруг.
— Стига по това — каза Уленшпигел. — Чуваш ли как адмиралът вика: „Дигайте котвите!“ и как капитаните повтарят същото? Ще трябва да се приготвим за отплаване.
— Защо тръгваш толкова скоро? — каза Нел на Уленшпигел.