— От Фландрия — отговори Уленшпигел.
— Какво искаш?
— Да покажа на негово ландграфско височество една картина, мое произведение.
— Ако си живописец, и то от Фландрия — рече офицерът, — влез вътре, аз ще те заведа при моя господар.
Когато застана пред ландграфа, Уленшпигел му се поклони три пъти, че дори и повече.
— Ваше височество — каза той, — благоволете да извините моята дързост да сложа пред вашите благородни нозе една картина, която направих за вас и на която имах честта да изрисувам Дева Мария в императорски накити.
— Може би — продължи той — тая картина ще ви се хареса и в такъв случай аз ще оценя толкова високо изкуството си, че ще се надявам да издигна моето място до това хубаво кресло от червено кадифе, дето приживе е седял достойният за вечно оплакване живописец на ваша светлост.
Ландграфът разгледа картината, която беше хубава, и рече:
— Ти ще бъдеш наш живописец, седни в креслото.
И весело го целуна по двете бузи. Уленшпигел седна.
— Виждаш ми се доста измършавял — рече ландграфът, след като го изгледа.
Уленшпигел отговори:
— Вярно е, господарю. Иеф, моето магаре, намираше да яде тръни, но аз от три дни живея в немотия и се храня само с дима на надеждата.
— След малко ще вечеряш най-хубаво месо — отговори ландграфът, — но де е магарето ти?
Уленшпигел отговори:
— Оставих го на Големия площад срещу двореца на ваша благост; ще бъда много доволен, ако Иеф има за през нощта подслон, слама за настилане и зоб.
Ландграфът веднага заповяда на един от пажовете си да се грижат за магарето на Уленшпигел като за негово собствено.
Скоро дойде време за вечеря и тя беше същинско сватбено угощение. Месата изпускаха пара, а вината се изливаха в гърлата.
И Уленшпигел, и ландграфът бяха червени като жарава. Уленшпигел се развесели, но ландграфът беше замислен.
— Художнико — каза неочаквано той, — ти трябва да ме изрисуваш, защото голямо е задоволството за един смъртен владетел да остави на потомството спомена за своя образ.
— Господин ландграф — отговори Уленшпигел, — вашето желание е и мое желание, но аз, недостойният, мисля, че ако ви нарисувам съвсем сам, ваша светлост, няма да изпитате голяма радост в идните векове. Вие трябва да бъдете заобиколен от благородната си съпруга, госпожа ландграфката, от вашите придворни дами и господа, от най-храбрите ви военачалници и офицери, между които господарят и господарката ще греят като две слънца посред фенери.
— Вярно е, художнико — отговори ландграфът, — и колко ще трябва да ти платя за тоя голям труд?
— Сто флорина в предплата или накрая — отговори Уленшпигел.
— Ето ти ги в предплата — каза ландграфът.
— Милостиви господарю — подзе Уленшпигел, — вие наляхте масло в моята лампа и сега тя ще свети във ваша чест.
На следния ден той помоли ландграфа да му представи ония, които ландграфът щеше да удостои с честта да бъдат нарисувани.
Дойде люнебургският херцог, командуващ ландграфските ландскнехти. Беше дебел мъж, който едва мъкнеше надутия си от, месо корем. Той се приближи до Уленшпигел и му пошепна:
— Когато ме рисуваш, ако не намалиш тлъстините ми наполовина, ще заповядам на моите войскари да те обесят.
Херцогът си отиде.
След това дойде една високопоставена дама с гърбица и с плоски като меча на правосъдието гърди.
— Господин художнико — рече тя, — ако не махнеш гърбицата, която е отзад, и не ми сложиш две отпред, ще заповядам да те разчекнат на четири като отровител.
Дамата си отиде.
След нея дойде една млада, руса, свежа и хубавичка госпожица, но с три паднали зъба под горната устна.
— Господин художнико — каза тя, — ако не ме нарисуваш засмяна и така, че да се виждат тридесет и два зъба, ще кажа на моя поклонник, който е ей там, да те накълца.
И тя му посочи офицера-аркебузиер, който преди малко играеше на зарове на стълбището, и си отиде.
Шествието продължи; най-после Уленшпигел остана с ландграфа.
— Ако ти хрумне за зла чест да хитруваш — рече ландграфът — и да промениш дори една чертичка във всички тия лица, ще заповядам да ти отрежат главата като на пиле.
„Обезглавен — помисли си Уленшпигел, — разчекнат на четири, насечен на парчета или най-малкото обесен… я по-добре да не рисувам нищо. Ще видя.“
Той попита ландграфа:
— Де е залата, която трябва да украся с всички тия картини?