— Доячо невъздържан, имай търпение да дочакаш часа за доене.
— Дай ми половината от шапката си — рече той.
— Не — отговори Уленшпигел, — не искам да имаш побъркана глава — едната половина на сянка, другата на слънце.
След това даде шапката си на съдържателя и каза:
— Подръж я малко, защото е топло. А пък аз ще отида вън да се облекча.
И излезе, а съдържателят взе шапката да я пази. Уленшпигел излезе от странноприемницата, отиде у селянина, яхна магарето и препусна по пътя за Емден.
Когато Smaedelyke broeders видяха, че не се връща, почнаха да се питат:
— Да не е офейкал? Кой ще плаща? Съдържателят се уплаши и разряза с нож шапката на Уленшпигел. Ала вместо жълтици намери между филца и подплатата само медни жетони, които не струваха нищо. Той кипна срещу Smaedelyke broeders и им каза:
— Братство на мошеници, няма да излезете оттука, докато не ви съблека и останете само по ризи.
И те трябваше да се съблекат, за да платят сметката.
И тръгнаха така по ризи през планини и долини, защото не искаха да продадат нито коня, нито каруцата си.
И всеки, който ги виждаше тъй жалки, им даваше от сърце хляб, бира, а понякога и месо; защото те разправяха навсякъде, че са били ограбени от крадци.
И от всички само един имаше панталони.
И така се върнаха по ризи в Слюис, като танцуваха в каруцата и свиреха на rommel pot.
LX
А през това време Уленшпигел, възседнал Иеф, пътешествуваше през земите и блатата на люнебургския херцог. Фламандците наричаха тоя херцог Water Signorke (Водния господар), тъй като във владенията му беше винаги влажно.
Иеф слушаше като куче Уленшпигел, пиеше бира, танцуваше по-хубаво от някой унгарец — майстор на танците и акробатството, преструваше се на умрял и лягаше по гръб при най-малкия знак.
Уленшпигел знаеше, че люнебургският херцог, който бе недоволен и ядосан, задето Уленшпигел се беше подиграл с него в Дармщат в присъствието на хесенския ландграф, му бе забранил под страх на обесване да влиза във владенията му.
Но неочаквано той видя, че насреща му иде лично негова херцогска светлост и тъй като знаеше, че той е лют човек, обхвана го страх. И почна да приказва на магарето си.
— Иеф — рече той, — насреща ни иде люнебургският владетел. Усещам сърбеж по врата си, дано не ме начеше палачът! Иеф, иска ми се да ме начешат, но не и да ме обесят. Спомни си, че ние сме побратими по сиромашия и по дълги уши и помисли от какъв голям приятел би се лишил, ако ме загубиш.
И Уленшпигел избърса очите си, а Иеф започна да реве.
Уленшпигел продължи да му приказва:
— Ние двамата с тебе живеем весело или тъжно, както се случи, нали, Иеф? — Магарето продължаваше да реве, защото беше гладно. — И ти никога не можеш ме забрави — продължи господарят му, — защото няма по-голямо приятелство от онова, когато се смееш над едни и същи радости и плачеш над едни и същи мъки! Иеф, лягай по гръб.
Кроткото магаре се подчини и херцогът го видя така — с четирите копита, вирнати нагоре. Уленшпигел бързо седна на корема му. Херцогът се приближи до него.
— Какво търсиш тук? — рече той. — Забрави ли, че с последната си заповед ти забраних, под страх на обесване, да стъпваш с прашните си крака в моите владения?
Уленшпигел отговори:
— Милостиви господарю, съжалете се над мене!
И като посочи магарето си, добави:
— Вие знаете, че по право и закон всеки, който пребивава между четирите стълба на жилището си, е свободен.
Херцогът отговори:
— Напусни страната ми или ще умреш.
— Господарю — отговори Уленшпигел, — ще я напусна по-бързо, ако препусна върху един-два флорина!
— Нехранимайко — рече херцогът, — не стига, че не се подчиняваш, ами отгоре на всичко искаш и пари!
— Трябва да искам, господарю, щом не мога сам да си ги взема…
Херцогът му даде един флорин.
Уленшпигел се обърна към магарето си и рече:
— Иеф, стани и поздрави господаря!
Магарето стана и зарева. Сетне и двамата си отидоха.
LXI
Зуткин и Нел бяха седнали до един от прозорците на къщицата и гледаха към улицата.
Зуткин каза на Нел:
— Миличка, кажи, не виждаш ли да иде син ми Уленшпигел?
— Не — рече Нел, — ние няма вече да видим тоя лош скитник.
— Нел — рече Зуткин, — не бива да му се сърдиш, а трябва да го съжаляваш, дето той, бедничкият, не си е в къщи.