Стопанинът му каза:
— Да не си полудял? Защо си помъкнал постелята си?
— Свикнал съм — отговори Уленшпигел — първите седем дни да прекарвам половината нощ върху леглото си, а другата половина — под него.
— Добре — каза господарят, — аз пък имам и друг навик — да изхвърлям на улицата безочливите си работници, като им разрешавам да спят първата седмица на каменната настилка, а втората — под нея.
— Значи, в зимника ви, господарю, до бъчвите с бира — отговори Уленшпигел.
LXIV
След като напусна коларя, Уленшпигел се върна във Фландрия и трябваше да постъпи като чирак при един обущар, който обичаше повече да стои на улицата, отколкото в дюкяна с шило в ръка. Когато го видя, че излиза за стотен път, Уленшпигел го попита как да крои горните части на обувките.
— Крой ги — отговори обущарят — за големи и средни нозе, така, че да стават на всички, които водят едър и дребен добитък.
— Така ще направя, господарю — отговори Уленшпигел.
Щом излезе обущарят, Уленшпигел накрои горните части така, че да стават за обувки само на кобили, магарици, телици, свини и овце.
Когато се върна в работилницата и видя, че кожата е нарязана на късове, господарят рече:
— Какво си сторил, некадърнико безобразен?
— Каквото ми казахте — отговори Уленшпигел.
— Аз ти поръчах — продължи обущарят — да накроиш обувки, удобни за всички, които водят волове, свини, овни, а ти си ми накроил обувки за самите животни.
Уленшпигел отговори:
— Господарю, през любовния период на животните нали свинята води нереза, магарицата — магарето, телицата — бика, овцата — овена?
И той си отиде и не се върна вече.
LXV
Беше април, времето бе меко, после изведнъж застудя и небето стана сиво като небето по задушница. Третата година от изгнанието на Уленшпигел отдавна бе изтекла и Нел очакваше всеки ден своя приятел.
— Уви — казваше си тя, — ще падне сняг над крушовите градини, над цветовете на жасмина, над всички клети разцъфнали растения, които бяха повярвали в меката топлота на много ранната пролет. Малки снежинки вече падат от небето над пътищата. Пада сняг и върху моето клето сърце.
Де са ярките лъчи, които играят по веселите лица, правят покривите още по-червени и запалват с блясък прозорците? Де са те, които стоплят земята и небето, птиците и буболечките? Уви! Денем и нощем аз съм смразена сега от тъга и дълго очакване. Де си ти, мили Уленшпигел?
LXVI
Уленшпигел наближаваше Рене във Фландрия, бе гладен и жаден, но не искаше да се оплаква, а се опитваше да разсмива хората, за да му дават хляб. Но се шегуваше не от сърце и хората отминаваха, без да му дадат нещо.
Беше студено; по гърба на скитника непрекъснато валеше — ту сняг, ту дъжд, ту градушка. Когато минаваше през някое село, лигите му потичаха само като видеше до някоя стена куче да гложди кокал. Много му се искаше да спечели един флорин, но не знаеше как би могъл флоринът да влезе в кесията му.
Потърсеше ли нагоре, той виждаше върху покрива на някой гълъбарник гълъби, които изпускаха нещо бяло, но то не беше флорин. Търсеше по земята, но флорините не цъфтяха между камъните на настилката.
Потърсеше ли вдясно, виждаше някой грозен облак, който се носеше по небето като грамадна лейка, но той знаеше, че ако паднеше нещо от тоя облак, то съвсем нямаше да бъде пороен дъжд от флорини. Потърсеше ли вляво, виждаше голямо индийско кестеново дърво, което си живееше, без да върши нищо.
„Ах — мислеше си той, — защо няма флоринови дървета? Какви хубави дървета биха били те!“
Изведнъж големият облак се продъни и по гърба на Уленшпигел зачука силен, като че от камъни град.
— Ех — рече той, — така е, камъни се хвърлят само по бездомни кучета.
След това почна да тича:
— Не съм виновен аз, че нямам дворец или поне палатка, за да подслоня слабото си тяло. О, каква страхотна градушка, зърната, твърди като гюлета. Не, не съм виновен аз, че мъкна из света дрипите си — то е, защото така ми се харесва. Защо не съм император! Тия зърна искат да влязат насила в ушите ми като лоши думи. — Той продължаваше да тича: — Клети нос — добави той, — ти скоро ще бъдеш надупчен и ще можеш да служиш за пиперница при пиршествата на големците, които градушка никога не бие. — След това избърса страните си и продължи: — А тия пък могат да послужат като лъжици за пяна на готвачите, на които им е горещо около печките. Ах, далечен спомен за някогашните сосове! Гладен съм.