Празно мое коремче, не се оплаквай. Тъжни черва, недейте курка повече. Де се криеш, благосклонна съдба? Заведи ме, дето има нещо за плюскане.
Докато си приказваше тъй, светналото слънце изчисти небето, градушката престана и Уленшпигел рече:
— Добър ден, слънце, единствен мой приятелю, който идеш да ме изсушиш!
Но продължи да тича, защото му беше студено. Изведнъж той видя по пътя едно куче на бели и черни петна, което тичаше право срещу него с изплезен език и силно изпъкнали очи.
— Това животно — рече Уленшпигел — е бясно! — Той бързо грабна голям камък и се качи на едно дърво; едва се покатери до първия клон, кучето мина отдолу и Уленшпигел го улучи с камъка си по главата. Кучето се спря и нажалено и изпънато се опита да се качи на дървото и да ухапе Уленшпигел, но не можа, падна и умря.
Това не зарадва Уленшпигел; още по-малко, когато слезе от дървото и видя, че устата на кучето не беше суха, както е обикновено при бесните кучета. Сетне, като разгледа кожата му, той видя, че беше хубава и че може да се продаде; затова я одра, изми я, закачи я на тоягата си, остави я на слънце да се поизсуши и после я сложи в торбата си.
Измъчван от глад, той се отби в няколко селски къщи, но не посмя да предложи за продан кожата, тъй като се страхуваше да не би кучето да е било на някого от тия селяни. Поиска малко хляб, но не му дадоха. Почна да се смрачава. Краката му бяха изморени и той влезе в една малка странноприемница. Старата стопанка милваше едно старо куче, което кашляше и кожата му приличаше на кожата на убитото.
— Отде идеш, пътниче? — попита старата стопанка.
Уленшпигел отговори:
— Ида от Рим, дето изцерих кучето на папата от кашлица, която страшно го измъчваше.
— Значи, ти си видял папата? — рече тя и му наля чаша бира.
— О — каза Уленшпигел, като изпразни чашата, — позволено ми беше само да целуна светия му крак и светената му пантофка.
Старото куче на стопанката кашляше, но не храчеше.
— Кога беше това? — попита старата.
— Преди един месец — отговори Уленшпигел — аз пристигнах, там ме очакваха и аз почуках на портата. „Кой чука?“ — попита архикардиналът, най-тайният и най-извънредният камериер на негово пресвето светейшество. „Аз съм — отговорих, — многоуважавани господин кардинал, ида от Фландрия нарочно, за да целуна крака на папата и да излекувам кучето му от кашлица.“ — „А, ти ли си, Уленшпигел? — рече папата зад една малка вратичка. — Ще ми бъде много драго да те видя, но сега е невъзможно. Забранено ми е от светите декреталии да показвам на чужденци лицето си, когато минава по него светият бръснач.“ — „Уви! — рекох. — Аз ида от толкова далечна страна, за да целуна крака на ваша светост и да изцеря кучето ви, а ето че нямам никакъв късмет! Мигар ще трябва да се върна, без да съм свършил нищо?“ — „Не — рече светият отец и чух, като извика: — Архикамериер, бутни креслото ми до вратата и отвори долната й преградка.“ Тя се отвори. И аз видях през отвора един крак, обут в златна пантофка, и чух глас, който гърмеше като гръмотевица: „Това е страшният крак на княза на князете, на царя на царете, на императора на императорите. Християнино, целуни светата пантофка.“ И аз целунах светата пантофка и носът ми бе облъхнат от небесното благоухание, което лъхаше от тоя крак. След това преградката се затвори и същият страхотен глас ми каза да почакам. Преградката отново се отвори и оттам излезе едно животно, да прощавате, оскубано, гуреливо, кашлящо и подуто като тулум, което поради ширината на корема си можеше да върви само разкрачено.
Светият отец благоволи да ми заговори отново:
„Уленшпигел — рече той, — виждаш моето куче; то заболя от кашлица и от други болести, защото гриза натрошени кости на еретици. Изцери го, чадо! От това само ще спечелиш.“
— Пий — рече старата.
— Налей — отговори Уленшпигел и продължи: — Аз дадох на кучето чудесно очистително — едно измислено от мене лекарство. То пика непрекъснато три дни и три нощи и оздравя.
— Господи Исусе и Богородице! — каза старата. — Преславни поклонниче, който си видял папата и можеш да изцериш и моето куче, дай да те целуна.
Но Уленшпигел, на когото съвсем не бяха потрябвали целувките на бабата, каза:
— Всеки, който е досегнал с устни светата пантофка, не бива в течение на две години да бъде целуван от жена. Дай ми най-напред няколко хубави къса печено месо за вечеря, една-две кървавици и достатъчно бира и аз ще изчистя гласа на кучето ти така, че то ще може да пее „Богородице Дево“ в ла мажор от амвона в голямата църква.