При деветото разтърсване кожата на китките и глезените се разкъса и костите на краката започнаха да излизат от местата на ставите си.
— Признай — рече съдията.
— Не — отговори Уленшпигел.
Зуткин гледаше сина си, но нямаше сили нито да вика, нито да говори; тя само простираше напред и движеше облените си в кръв ръце, като с това искаше да каже, че трябва да спрат изтезанието.
Палачът отново издигна и свали Уленшпигел. И кожата на китките и глезените се разкъса още повече; и костите на нозете излязоха още по-навън от ставите си; но той не извика.
Зуткин плачеше и мърдаше ръцете си, от които капеше кръв.
— Признай, че си ги скрил — рече главният съдия, — и ще ти бъде простено.
— Рибарят има нужда от прошка — отговори Уленшпигел.
— Подиграваш ли се със съдиите? — каза един от общинарите.
— Аз да се подигравам? О! — отговори Уленшпигел. — Вярвайте, така ви се струва.
Сега Зуткин видя, че по заповед на съдията палачът раздухваше жарава, а помощникът му запали две свещи.
Тя понечи да се вдигне на изранените си крака, но падна на мястото си и извика:
— Махнете огъня! Ах, господа съдии, пощадете клетата му младост. Махнете огъня!
— Рибарят! — извика Уленшпигел, като видя, че тя пада духом.
— Вдигнете Уленшпигел една стъпка над земята — каза съдията; — сложете жаравата под краката и по една свещ под мишниците му.
Палачът изпълни нареждането. Колкото косми бяха останали под мишниците, почнаха да пращят и димят от пламъка.
Уленшпигел извика, а Зуткин рече разплакана:
— Махнете огъня!
Съдията каза:
— Признай, че си ги скрил, и ще бъдеш освободен. Признай вместо него, жено.
А Уленшпигел рече:
— Кой ще хвърли рибаря във вечния огън?
Зуткин кимаше с глава, че няма какво да каже. Уленшпигел скърцаше зъби, а Зуткин го гледаше с ужасени, изпълнени със сълзи очи.
Но когато палачът угаси свещите и сложи жаравата под нозете на Уленшпигел, тя извика:
— Господа съдии, смилете се над него: той не знае какво приказва.
— Защо да не знае какво приказва? — попита хитро главният съдия.
— Не я питайте нищо, господа съдии, нали виждате, че е обезумяла от болка. Рибарят е излъгал — рече Уленшпигел.
— И ти ли, жено, ще кажеш същото? — попита съдията.
Зуткин потвърди с кимване на глава.
— Изгорете рибаря! — извика Уленшпигел.
Зуткин млъкна и вдигна стиснат като за проклятие юмрук.
Ала като видя, че жаравата се разгаря по-силно пол нозете на сина й, тя изкрещя:
— Боже всемогъщи и Богородице на небето, прекратете тия мъчения! Смилете се! Махнете жаравата!
— Рибарят! — простена пак Уленшпигел.
През носа и през устата му бликнаха потоци кръв и като обори глава, той увисна над въглените.
Тогава Зуткин извика:
— Клетото ми сираче умря! Убиха го! Ах! И него убиха! Махнете жаравата, господа съдии. Оставете ме да го прегърна, за да умра и аз до него. Вие знаете, че с тия пречупени крака не мога да избягам.
— Дайте на вдовицата сина й — каза главният съдия.
И съдиите почнаха да се съвещават.
Палачът отвърза Уленшпигел и го сложи гол и цял потънал в кръв върху коленете на Зуткин, а хирургът почна да му намества костите.
А Зуткин целуваше разплакана Уленшпигел и думаше:
— Синко, нещастен мъченико! Ако господа съдиите позволят, аз ще те изцеря; но свести се, Тил, моето момче! Господа съдии, ако сте ми го убили, аз ще отида при негово величество, защото вие постъпихте против всякакво право и справедливост, и ще видите какво може да стори една клета жена срещу злите хора. Но пуснете ни, господа съдии, на свобода. И двамата нямаме никого другиго в света и върху нас клетите се стоварва тежката божия ръка.
След като се съвещаваха, съдиите издадоха следната присъда:
Пред вид на това, че вие Зуткин, вдовица на Клаас, и вие Тил, по прякор Уленшпигел, син на Клаас, бяхте обвинени, че сте присвоили имущество, което независимо от всички привилегии принадлежи по конфискация на негово величество, и макар че бяхте подложени на жестоко мъчение и на достатъчно изпитания, не признахте нищо, съдът поради липса на достатъчно доказателства и поради това, че вие, жената, сте с изпотрошени крайници, а вие, мъжът, изтърпяхте тежко мъчение, ви обявява за свободни и ви позволява да се заселите у някой жител на града, стига той въпреки беднотията ви да се съгласи да ви даде подслон.