— Нел — каза Зуткин, като я прегърна, — де си се наранила тъй?
Девойката все още трепереше и разплакана рече:
— Не ни изпращай на кладата, Зуткин.
В това време Уленшпигел се събуди и примижа от светлината на свещта. Зуткин попита:
— Кой е долу?
Нел отговори:
— Мълчи, там е оня, за когото тя иска да ме омъжи.
Изведнъж Зуткин и Нел чуха, че Катлин извика и краката им се подкосиха.
— Той я бие, той я бие заради мене! — каза Нел.
Уленшпигел скочи от леглото и викна:
— Кой е влязъл в къщи?
Сетне потърка очи, закрачи из стаята и взе от ъгъла един тежък ръжен.
— Никои — каза Нел, — никой. Не слизай долу, Уленшпигел!
Но той се спусна към вратата, без да слуша никого, и изблъска встрани столовете, масите, мангала. Долу Катлин продължаваше да вика; Нел и Зуткин задържаха Уленшпигел на площадката на стълбата, хванали го едната през кръста, другата за краката, и думаха:
— Не отивай, Уленшпигел, там има дяволи.
— Аха — отговори той, — дяволът, съпруг на Нел; аз ще го съвкупя с ръжена. Сватба на желязо с месо! Пуснете ме да сляза!
Но те не го пускаха, защото бяха по-силни — здраво се бяха вкопчили за перилата. Той ги повлече надолу по стъпалата, а те се страхуваха да се приближат до дяволите. Но не можеха да удържат. Той заподскача като снежна топка, която се търкаля от връх планината надолу, влезе в готварницата, видя при утринната заря Катлин, раздърпана и бледа, и чу, когато тя каза:
— Ханске, защо ме оставяш сама? Аз не съм виновна, че Нел е лоша.
Без да я слуша, Уленшпигел отвори вратата на обора. Като не намери там никого, той се втурна към градината и оттам на пътя; в далечината видя два коня, които препускаха и изчезваха в мъглата. Той хукна да ги настигне, но не можа, защото те летяха като бурен вятър, който помита сухите листа.
Изпълнен с гняв и отчаяние, той се върна, като повтаряше през зъби: „Те са я изнасилили! Те са я изнасилили!“ И с горящи от зъл пламък очи, загледа Нел, която, цяла трепереща, стоеше пред Зуткин и Катлин и думаше:
— Не, Тил, не, любими!
И при тия думи тя го погледна в очите тъй тъжно и чистосърдечно, та Уленшпигел разбра, че тя казва истината. След това той я заразпитва:
— Отде идеха виковете? Де отидоха тия хора? Защо ризата ти е съдрана на рамото и на гърба? Защо по челото и бузата си имаш белези от нокти?
— Слушай, Уленшпигел — рече тя, — но не ни изпращай на кладата. От двадесет и три дни Катлин — дано бог я спаси от пъкъла! — има приятел един дявол, облечен в черни дрехи, с ботуши и шпори. Лицето му блести като пламъка, който се вижда лете през горещините по гребените на морските вълни.
— Защо си отиде, Ханске, миличък? — каза Катлин. — Нел е лоша.
Но Нел продължи да разказва:
— За да обади, че е дошъл, той изкряква като морски орел. Майка ми го посреща всяка събота в готварницата. Тя казва, че неговите целувки са студени, а тялото му е като сняг. Когато не направи всичко, което иска, той я бие. Веднъж й донесе няколко флорина, но всеки път й вземаше парите.
През цялото време, докато Нел разказваше, Зуткин със сключени ръце се молеше за Катлин. А Катлин весела приказваше:
— Моето тяло не е вече мое, моят дух не е вече мой — те са негови. Ханске, миличък, заведи ме пак на магьосническото сборище. Само Нел никога не иска да дойде там; Нел е лоша…
— Призори той си отива — продължи девойката; — на следния ден майка ми разправя какви ли не странни неща… Но недей ме гледа с такива зли очи, Уленшпигел. Вчера тя ми каза, че един красив благородник, облечен в сиви дрехи, на име Хилбер, искал да се ожени за мене и че щял да дойде тук, за да го видя. Аз й отговорих, че не искам никакъв мъж — ни грозен, ни хубав. Но като майка, тя ми заповяда да не лягам и да ги чакам; когато е до нейните любовни работи, тя си е напълно с ума. Бяхме се почти съблекли и се готвехме да лягаме; аз дремех ей на оня стол. Когато са влезли, аз не съм се събудила. Изведнъж усетих, че някой ме прегръща и целува по шията. И при лунната светлина видях едно лице, блеснало като гребените на морските вълни през юли, когато се кани да гърми, и чух, че някой ми казва съвсем тихо: „Аз съм Хилбер, твоят съпруг; бъди моя и ще те направя богата.“ Лицето на тоя, който говореше, миришеше на риба. Аз го блъснах; той искаше да ме изнасили, но аз можех да се боря и с десет души като него. И въпреки това той ми раздра ризата, рани ме по лицето и продължаваше да повтаря: „Бъди моя и ще те направя богата.“ „Да — рекох аз, — като майка ми, от която взе и последния й лиар.“ Тогава той удвои усилията си, но не можа да ми стори нищо. И тъй като беше по-грозен от мъртвец, забих нокти в очите му толкова силно, че той извика от болка, а аз можах да се отскубна и да дойда тук при Зуткин.