Катлин продължаваше да повтаря:
— Нел е лоша, Ханске, миличък, защо си отиде тъй бързо?
— Де беше ти, недостойна майко — рече Зуткин, — когато са щели да отнемат честта на детето ти?
— Нел е лоша — продължаваше Катлин. — Аз бях при моя черен благородник, когато сивият дявол дойде при нас с окървавеното си лице и каза: „Да си вървим, момко, тая къща е лоша; тук мъжете искат да убиват, а жените имат ножове на върха на пръстите си.“ След това те отърчаха при конете си и изчезнаха в мъглата. Нел е лоша.
LXXXI
На следния ден, когато пиеха топло мляко, Зуткин каза на Катлин:
— Виждаш, от мъка съм тръгнала вече за оня свят; искаш да ускориш смъртта ми със своите проклети магии.
Но Катлин продължаваше да повтаря:
— Нел е лоша, Ханске, миличък, върни се.
Следната сряда двамата дяволи пак дойдоха. От събота Нел нощуваше у вдовицата Вай ден Хут, на която бе казала, че не може да спи у Катлин, тъй като там живее и младият момък Уленшпигел.
Катлин прие своя черен благородник и неговия приятел в една пристройка до жилището, която служеше за пералня и дето беше пещта за хляб. Те ядоха и пиха старо вино и пушен говежди език, каквито имаше там винаги приготвени за тях. Черният дявол каза на Катлин:
— Ще започнем една голяма работа и ни трябват много пари; дай ни, колкото можеш.
Катлин искаше да им даде само един флорин, но те я заплашиха, че ще я убият, и не я оставиха на мира, докато не им даде две жълтици и седем дение.
— Недейте дохожда вече в събота — каза им тя, — Уленшпигел знае, че идвате тогава, ще ви чака въоръжен, за да ви убие, а след вас ще умра и аз.
— Ще дойдем идния вторник — казаха те.
Нея нощ Уленшпигел и Нел спаха спокойно, защото смятаха, че ония дохождат само в събота.
Катлин стана и отиде в пристройката да види дали приятелите й са дошли.
Тя беше много нетърпелива; откак беше срещнала наново Ханске, лудостта й значително бе намаляла, защото, както разправяха, лудостта й беше любовна лудост.
Като видя, че ги няма, тя се отчая, но щом чу в полето към Слюис вика на морския орел, тръгна нататък. Като вървеше из ливадата край яза, направен от пръчки и чимове, тя чу как двамата дяволи разговарят оттатък яза. Единият каза:
— Аз ще взема половината.
Другият отговори:
— Ти няма да получиш нищо; всичко, което има Катлин, е мое.
След това почнаха да се ругаят и препират кой от двамата ще притежава имота и любовта на Катлин и на Нел. Изтръпнала от страх, Катлин не смееше нито да продума, нито да мръдне и скоро чу, че те почнаха да се бият и единият от тях каза:
— Желязото е студено.
И се чу предсмъртно хъркане и строполяване на тежко тяло.
Тя се завтече уплашена към къщи. В два часа през нощта чу отново, но сега вече в нейната градина, вика на морския орел. Тя отиде да отвори и видя пред портата своя дявол самичък. Попита го:
— Какво стори с другия?
— Няма вече да идва — отговори той.
След това той я прегърна и почна да я гали. Но стори и се, че е по-студен от друг път.
А сега умът на Катлин бе много бистър. Когато си отиваше, той й поиска двадесет флорина, всичко, което тя имаше; тя му даде седемнадесет.
На следния ден тя тръгна от любопитство край яза, но не видя нищо. Само на едно място — голямо колкото ковчег за човек — имаше кръв по тревата и пръстта тук беше по-мека и хлътваше под стъпките. Но вечерта дъждът изми тревата.
Следната сряда тя отново чу в градината вика на морския орел.
LXXXII
Всеки път, когато трябваше да плати на Катлин дела от общите разноски, Уленшпигел ходеше нощем да вдигне камъка, който закриваше дупката до кладенеца, и вземаше оттам по един каролус.
Една вечер трите жени предяха, а Уленшпигел изрязваше с нож една кутия, поръчана му от управителя, на която той изобразяваше изкусно лов с цял куп кучета от Хено, овчарски от Кандия, много свирепи животни, брабантски псета, които вървят по двойки и ги наричат „лапачи на уши“, и разни други кучета — мопсове, булдози и хрътки.
В присъствието на Катлин Нел попита Зуткин добре ли е скрила парите си. Вдовицата й отговори доверчиво, че там, до стената на кладенеца, са най-добре скрити.