Катлин каза:
— Всемогъщият бог не е могъл да те чуе; ти трябваше да се обърнеш първо към духовете на първичния свят, които имат две същности — небесна и земна, и затова приемат жалбите на клетите хора и ги предават на ангелите, които пък ги занасят при божия престол.
— Помогни ми — рече той — да осъществя намерението си; ако е необходимо — ще ти платя с кръв.
Катлин отговори:
— Ще ти помогна, ако някоя девойка, която те обича, се съгласи да те заведе на сборището на пролетните духове — Великдена на Мъзгата.
— Аз ще го заведа — каза Нел.
Катлин наля в един кристален потир някаква сивкава течност и даде на двамата да пият от нея; със същата течност тя натърка слепите очи, ноздрите, дланите и китките на ръцете им, накара ги да глътнат шипка бял прах и им каза да се гледат един друг, докато душите им се слеят.
Уленшпигел погледна Нел и кротките очи на момичето запалиха в него буен огън; сетне той усети от питието като че хиляди раци го щипят.
Тогава се съблякоха и осветени от лампата, те бяха прекрасни — той в разцвета на своята горда сила, тя в своята мила прелест; но не можеха да се видят, защото бяха вече като заспали. Тогава Катлин нагласи шията на Нел върху ръката на Уленшпигел и сложи дланта му върху сърцето на девойката.
И те останаха така — голи, легнали един до друг.
И струваше им се на двамата, че като се досягат, телата им пламват от тих огън, както слънцето през месеца на розите.
Те станаха — така разправяха те по-късно, — качиха се върху рамката на прозореца, хвърлиха се оттам в празното пространство и усетиха, че въздухът ги понася, както водата носи корабите.
След това те не съзряха вече нищо — ни земята, дето спяха нещастните хора, нито небето, дето под нозете им се носеха облаците. И те стъпиха на Сириус, студената звезда. А оттам бяха хвърлени на Полюса.
Там те видяха малко поуплашен и един гол великан, великана Зима, обрасъл в козина на звяр, седнал на ледени блокове и опрял гръб на ледена стена. В локвата вода около него мечки и полени се движеха и ревяха. С продран глас великанът призоваваше градушка, сняг, студени поройни дъждове, сиви облаци, мътночервени и зловонни мъгли и ветрове, в които се чувствува най-лютият север. И всички тези стихни се разбесуваха отведнъж в това злокобно място.
Усмихвайки се на тия страшни бедствия, великанът лягаше върху цветя, увехнали от досега на ръката му, върху листа, изсушени от дъха му. Сетне се навеждаше, дращеше земята с нокти, хапеше я със зъби, дълбаеше дупка, за да стигне сърцето на земята и го погълне и да сложи черни въглища там, дето е имало сенчести гори, слама, дето е растяло жито, и пясък — вместо плодородна пръст. Но тъй като земното сърце бе огнено, той не посмя да го пипне и се дръпна боязливо.
Той седеше там като цар на престол и изпразваше чашата си с рибено масло сред своите мечки и тюлени и сред скелетите на всички, които бе убил в морето, по земята и в къщурките на бедните хора. Той слушаше радостно ръмженето на мечките, рева на тюлените, тракането на човешките и животинските скелети под краката на ястреби и гарвани, които търсеха по тях някое останало късче месо, както и шума на ледените блокове, блъскани един о друг от тъмната вода.
И гласът на великана беше като рева на ураганите, като воя на зимните фъртуни и като свиренето на вятъра в комините.
— Студено ми е и се страхувам — рече Уленшпигел.
— Той е безсилен срещу духовете — отговори Нел.
И изведнъж настъпи голямо раздвижване — тюлените бързо се потопиха във водата, мечките свиха уши от страх и зареваха жаловито, а гарваните загракаха тревожно и изчезнаха в облаците.
И ето Уленшпигел и Нел чуха глухи удари на стеноломна машина срещу ледената стена, на която се облягаше великанът Зима. И стената почна да се цепи и клати върху основата си.
Но великанът Зима не чуваше нищо, виеше, кряскаше весело, пълнеше и изпразваше чашите си с рибено масло, търсеше сърцето на земята, за да го вледени, но не смееше да го грабне.
А през това време ударите кънтяха все по-силно, стената все повече се разцепваше и блестящият дъжд от ледени парчета падаше непрекъснато около него.
А мечките непрестанно ревяха жаловито и тюлените стенеха в тъмната вода.
Стената се строполи, в небето светна светлина; оттам слезе един човек — гол и красив, облегнал едната си ръка на златна брадва. Тоя човек бе Люцифер, царят на пролетта.
Когато великанът го видя, хвърли чашата си с рибено масло и му се помоли да не го убива.