И от топлото дихание на царя Пролет великанът Зима загуби цялата си мощ. Тогава царят взе диамантени вериги, върза го и го прикова към полюса.
След това се спря и извика, но нежно и любовно. И от небето слезе жена — руса, гола и хубава. Тя застана до царя и му каза:
— Ти, силни човече, си моят повелител!
Той отговори:
— Ако си гладна — яж; ако си жадна — пий; ако се страхуваш — застани до мене; аз съм отреден за тебе мъж.
— Аз съм гладна и жадна само за тебе — рече тя.
Царят извика страховито още седем пъти. Чу се силен трясък от гръм, блеснаха светкавици и зад тях изникна балдахин от слънца и звезди. И те седнаха на тронове.
Тогава, без да помръднат благородните си лица и без да направят ни едно движение, което не би отговаряло на тяхната царствена сила и спокойствие, царят и жената извикаха.
И при тоя вик земята, камъните и ледовете се раздвижиха вълнообразно. И Нел, и Уленшпигел чуха шум, подобен на шума, когато гигантски птици се опитват да счупят с клюновете си черупките на грамадни яйца.
И в това безпределно движение на земята, която се издигаше и спадаше като морски вълни, се появиха някакви яйцеобразни форми.
Изведнъж отвред израснаха дървета, сплели сухите си клони, а стволовете им се люшкаха като пияни хора. Сетне те се отстраниха и помежду им остана широко празно пространство. От раздвижената почва излязоха земните духове; от дълбочината на горите — горските духове; от съседното море — водните духове.
Уленшпигел и Нел видяха там джуджетата, пазители на съкровища, гърбави, с големи крака, власати и грозни и с разкривени лица, властителите на камъните, горските хора, които живеят като дървета и имат вместо уста и стомах снопче корени в долната част на лицето си, за да изсмукват с тях храната си от земните недра; господарите на рудниците, които не знаят да говорят, нито имат сърце и вътрешности и се движат като блестящи автомати. Имаше джуджета от плът и кости, с опашки на гущери, жабешки глави и фенерче вместо шапка, които скачат нощем по раменете на пияните или на страхливите пътници, после слизат, размахват фенерчето си и примамват в блата или дупки нещастните хорица, които мислят, че това фенерче е свещта, запалена у дома им.
Имаше там и девойки — цветя, цветя на женствена сила и здраве, несрамуващи се от своята голота, горди със своята красота, покрити само с косите си.
Влажните им очи лъщяха като седеф във вода; плътта на телата им беше твърда, бяла и златиста от светлината; алените им полуотворени уста излъчваха дихание, по-ароматно от жасмин.
Тъкмо те бродят вечер из парковете и градините или пък вдън горите по сенчестите пътеки и закопнели за любов, търсят някоя мъжка душа, за да й се насладят. Мине ли пред тях някой момък и девойка, те се опитват да убият девойката, но като не могат, вдъхват на девойката, която още не скланя, любовно желание, за да се отдаде на любовника си; защото тогава девойчето-цвете получава половината от целувките.
Уленшпигел и Нел видяха също така да слизат от небесните висини духовете-покровители на звездите, духовете на ветрищата, на лекия ветрец и на дъжда — крилати момци, които оплодяват земята.
После от всички краища на небето се появиха птиците на душите, милите лястовички. Щом дойдоха те, стана сякаш по-светло. Девойките-цветя, властелините на камъните, господарите на рудниците, горските хора, духовете на водата, на огъня, на земята викнаха заедно: „Светлина! Мъзга! Слава на царя Пролет!“
Макар че глъчката на техните едногласни викове беше по-мощна от шума на яростното море, от тътнежа на гръмотевицата, тя прозвуча като тържествена музика в ушите на Нел и Уленшпигел, които се бяха сгушили, неподвижни и занемели, зад грапавия дънер на един дъб.
Но те се уплашиха още повече, когато духовете почнаха да се настаняват с хиляди върху някакви грамадни паяци, жаби със слонски хоботи, сплетени змии, изправени на опашката си крокодили, които държаха в уста по една дружина духове, върху змии, които носеха повече от тридесет мъжки и женски джуджета, възседнали вълнообразните им тела, и най-сетне върху стотина хиляди насекоми, по-едри от Голиат, въоръжени със саби, с копия, с назъбени коси, с вили от по седем зъба, с всевъзможни други видове страшни смъртоносни оръжия. Те се биеха помежду си с голяма врява, силният изяждаше слабия и се угояваше, като доказваше по този начин, че Смъртта се твори от Живот и че Животът се твори от Смърт.
И от цялото това гъсто, разбъркано, гъмжащо множество духове се носеше шум, подобен на глух гръмотевичен тътен и на шума на стотици станове, тепавици, стругове, които работят заедно.