Те всички носят под шапките си копринени, омазани кепета, които скриват ушите им. Видели ли сте някога ушите на проповедник? Ушите! Хе, та как ще си покажат ушите: те са отрязани. Да, палачът на всички е отрязал ушите.
И ето на̀, тъкмо около тия безобразни нехранимайковци, около тия джебчии, тия некадърни занаятчии, напуснали дюкянчетата си, тия дрипави проповедници, се трупа простият народ и вика: „Да живее Голтака!“, като че всички са побеснели, пияни или побъркани.
А на нас, злочестите католици, не ни остава вече нищо друго, освен да напуснем Нидерландия, защото тук може да се крещи: „Да живее Голтака! Да живее Голтака!“ Какво тежко проклятие, Исусе Христе, е връхлетяло тоя омагьосан и глупав народ! Навсякъде богати и бедни, благородници и простаци, млади и стари, мъже и жени, всички викат: „Да живее Голтака!“
И какви са всички тия благородници, всички тия задници в щавена кожа, дошли ни от Германия? Каквото са имали, пропилели са го по жени, карти, гуляи, чревоугодие, разврат, мъкнене по оргии, вардаляне в мръсотии, в ужасни игри на зарове и безмерно контене. Те нямат дори ръждив гвоздей, за да се почешат, дето ги сърби. И сега им се приискали имотите на църквите и манастирите.
И там, на угощението у оня негодник Куленбург, заедно с другия негодник Бредероде, те пили с дървени чаши, за да изразят презрението си към господин Берлаймон и госпожа наместницата. Да, и викали: „Да живее Голтака“. О, ако бях господ, бих превърнал с извинение техните питиета, бира или вино в мръсна помия, да, в мръсна, отвратителна, воняща помия, дето са прали своите лайнени ризи и чаршафи.
Да, ревете, магарета, ревете: „Да живее Голтака!“ Да! Аз пророчествувам! Всички проклятия, бедствия, треска, чума, пожари, унищожения, опустошения, язви, английска болест и черна чума ще се изсипят над Нидерландия. Да, и бог ще бъде отмъстен по тоя начин заради вашия мръсен рев: „Да живее Голтака!“ И няма да остане камък върху камък от вашите домове и ни едно късче кост от вашите прокълнати крака, които тичат подир нечестивите калвинисти и проповедници! И нека бъде тъй, да бъде, да бъде вовеки! Амин!
— Да си вървим, моето момче — рече Уленшпигел на Ламме.
— Ей сега — каза Ламме.
И затърси жена си между младите и хубави богомолки, които присъствуваха на проповедта, но не я намери.
XII
Уленшпигел и Ламме стигнаха до едно място, което наричаха Minre Water — Любовна вода, но големите учени и нахалните многознайници казваха, че това е Minre Water — Вода на ордена на миноритите. Уленшпигел и Ламме седнаха на брега и почнаха да гледат как под разлистените над главите им като нисък свод дървета минаваха мъже, жени, момичета и момчета, накичили главите си с цветя, и хванати под ръка, вървяха бедро до бедро и се гледаха нежно в очите, без да виждат в тоя свят нищо друго освен себе си.
Уленшпигел ги гледаше и мислеше за Нел. При тоя тъжен спомен той каза:
— Да отидем да пием.
Но Ламме, загледан също така във влюбените двойки, не го чу и рече:
— Някога и ние, жена ми и аз, обхванати от любов, минавахме така под носа на ония, които като нас сега седяха на брега самички, без жени.
— Да вървим да пием — рече Уленшпигел. — Ще намерим Седмината на дъното на каните.
— Пиянски приказки — отговори Ламме. — Ти знаеш, че Седмината са великани и не биха могли да се изправят под големия свод на църквата на Спасителя.