— Да си чувала във Филаделфия за някой си Франк Алджърнън Каупъруд или за неговата жена? — попита тя мисис Уокър.
— Но как, мила Нели — отвърна нейната приятелка, смутена от това, че една толкова интелигентна жена като мисис Мерил може изобщо да говори за тях, — да не би те да са се установили в Чикаго? Около неговата кариера във Филаделфия се вдигна, да не казвам голяма дума, доста шум. Свързал се беше с един градски ковчежник, който открадна петстотин хиляди долара, след което и двамата отидоха в затвора. Но това но е най-страшното! Въртеше любов с едно младо момиче — някоя си мис Бътлър, сестра на Оуен Бътлър, който сега е голяма клечка във Филаделфия, и… — тя вдигна леко очи. — Докато Каупъруд лежеше в затвора, Баща й умря и семейството се разпадна. Дори чух някакви слухове, че старият джентълмен се самоубил — имаше предвид Едуард Мълая Бътлър, бащата на Ейлийн. — След като излезе от затвора, Каупъруд изчезна и дочух от някого, че заминал на Запад, развел се и отново се оженил. Първата му жена и сега живее във Филаделфия с двете му деца.
Мисис Мерил доста се изненада, но не го показа.
— Много интересна история, нали? — отбеляза сдържано тя, като си мислеше колко лесно ще бъде да подложи динена кора на семейство Каупъруд и колко добре е направила, че не им е обърнала никакво внимание. — Виждала ли си я… новата, му съпруга?
— Мисля, че да, само не си спомням къде. Струва ми се, обичаше много да язди и да се разхожда с двуколка из Филаделфия.
— Червенокоса ли е?
— Да. Ярка блондинка.
— Предполагам, че е същата. Напоследък имената им се появяват във вестниците в Чикаго. Исках да съм сигурна.
Мисис Мерил обмисляше тънките забележки, които щеше да направи в бъдеще.
— Сигурно сега се опитват да влязат в чикагското общество? — усмихна се мисис Уокър снизходително, с презрение както към чикагското общество, така и към семейство Каупъруд.
— Възможно е да се опитат да влязат и в обществото на източните щати и да успеят, не съм сигурна — отвърна хапливо мисис Мерил, засегната от обидата, — но в Чикаго едно е да се опитваш, друго е да бъдеш наистина приет.
Отговорът беше достатъчен. Той сложи край на разговора. Когато следващия път мисис Симс прояви неблагоразумието да спомене името на Каупърудови или по-точно шумотевицата около Каупъруд, мисис Мерил й подсказа какво трябва да бъде веднъж завинаги отношението към тях.
— Ако ме послушате — отбеляза накрая мисис Мерил, — колкото по-малко работа си имате с тези ваши приятели, толкова по-добре. Зная всичко за тях. От пръв поглед биеше на очи. Те няма никога да бъдат приети в обществото.
Мисис Мерил не си направи труда да обясни защо., но мисис Симс скоро научи цялата истина чрез мъжа си и с право се възмути, дори се ужаси. Кой всъщност трябваше да бъде винен за всичко, мислеше си тя. Кой ги бе запознал? Семейство Адисънови, разбира се. Но Адисънови бяха неуязвими, макар и не всесилни в обществото, така че те не биваше да бъдат обвинявани. Каупърудови можеха веднага да бъдат зачеркнати от списъка на нейните приятели, което мисис Симс незабавно направи. Престижът на семейство Каупъруд започна да пада, макар и не толкова бързо, и това за момента ги поогорчи.
Ейлийн долови първия признак на промяната, когато обичайните визитни картички, покани за приеми и други подобни, които напоследък бяха получавали в изобилие, започнаха рязко да намаляват и в сряда следобед, ден, който малко прибързано бе определила за приемен, почнаха да я посещават само шепа незначителни гости. В началото не го разбираше, тъй като не искаше да повярва, че тъй скоро след несъмнения й успех като домакиня престижът й в града е спаднал толкова рязко. Само три седмици след тържеството за новата къща от седемдесет и петимата души, които ги посещаваха или оставяха визитните си картички, се отзоваха едва двадесет. Седмица по-късно те вече бяха десетина, а след около два месеца се говореше, че в къщата им кажи-речи не влизал никой. Е, да, неколцина от второстепенните гости — онези, които очакваха от нея да засили собственото им влияние, както и хора като Тейлър Лорд и Кент Маккибън, които не се нуждаеха от подкрепа, но бяха задължени на Каупъруд — продължаваха да са верни, но те всъщност само засилваха впечатлението. Ейлийн не можеше да си намери място от разочарование, възмущение, мъка и срам. Има много хора със слонски кожи и волски нерви, които могат да понесат почти всяка обида с надеждата, че все някой ден ще победят, и които са твърде нечувствителни, за да страдат, но тя не беше от тях. Колкото и дръзко да пренебрегваше общественото мнение и правата на бившата мисис Каупъруд, сега тя трепереше за своето бъдеще и как миналото й ще се отрази върху него. Вярно, нейните предишни постъпки можеха да се обяснят и с младежкото й чувство, и със силната мъжка привлекателност на Каупъруд. При по-щастливи обстоятелства тя можеше да се омъжи без толкова шум и последвалия скандал. При сегашното положение нейното бъдеще в чикагското светско общество трябваше да с неопетнено, за да се оправдае тя не само пред себе си, но и, както й се струваше, пред Каупъруд.