Разрухата беше пълна. Трябваше им време да поразчистят, за да могат да слязат надолу.
— Искам пълен рапорт на размера на щетите от всички отдели — каза тя без да се обръща конкретно към някого.
Само трима от хората й стояха изправени. В ъгъла една фигура бе коленичила държеше ръката на някого, погребан под развалините.
— Не мога да си движа краката. Не мога да ги движа — чу се нечий глас.
— Кой го каза? — изкрещя Чироко, после тръсна глава, опитвайки се да преодолее световъртежа, но от това й стана още по-зле.
— Калвин, изчисли нанесените щети, докато аз реша какво може да се направи за този кораб.
— Слушам, капитане.
Никой не се помръдна и Чироко се почувства озадачена. Всички се бяха вторачили в нея. „Но защо ли го правят?“ — помисли тя.
— Ако се нуждаете от мен, аз съм в каютата си. Не ми… не ми е добре.
Един от скафандрите пристъпи към нея. Тя се дръпна, направи опит да го заобиколи и удари стъпалото си в пулта. Силна болка прониза крака й.
— То вече влиза вътре, ето там. Виждате ли? Идва за нас.
— Къде?
— Не виждам нищо. О, Боже! Видях го!
— Кой каза това? Нали заповядах да пазите тишина.
— Огледай се! Зад теб е!
— Кой каза това? — повтори Чироко и млъкна, обляна в пот. Нещо се промъкваше зад гърба й, усещаше го осезаемо — то бе досущ като онези фантасмагории, които проникват в спалнята едновременно с тъмнината, след като щракнеш ключа на лампата. Не беше плъх, а нещо по-гадно — нямаше лице, а само сноп слузести, ледени като на мъртвец, лепкави ръце. Тя тръгна слепешката в червеникавата тъма и видя как една гърчеща се змия се метна сред снопа слънчеви лъчи в нозете й.
Беше толкова тихо… Защо никой не се обажда?
Ръката й се сключи около нещо твърдо. Тя го вдигна и в мига, в който го съзря, започна да нанася коси, резки удари.
То не умираше. Нещо се усука около кръста й и започна да я дърпа.
В тясното пространство скачаха и се мятаха фигури със скафандри, но пипалата изстрелваха множество гъвкави ленти, които се полепваха по тях като горещ катран. Цялата стая беше като омотана. Нещо дръпна Чироко за краката и се опита да я разполови като ядец. Никога преди не бе изпитвала такава ужасяваща болка, но не спря яростно да налага пипалата, докато не изгуби съзнание.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Нямаше светлина.
Тази малка частичка негативно познание се оказа единственото, за което можеше да се хване. Осъзнаването на факта, че обвиващата я тъмнина е резултат от липсата на нещото, наречено светлина, й коства неимоверни усилия, на които май не бе способна преди, в онова далечно минало, когато времето се състоеше от последователни моменти, нанизани като зърна на броеница. Сега нишката бе прекъсната, зърната ес стичаха между пръстите й и се преподреждаха в немислими съотношения.
Всичко се нуждаеше от контекст. За да придобие мракът някакво значение, трябваше да съществува спомен за светлина, а този спомен беше угаснал.
Случвало се бе преди и щеше да са случва отново. Понякога изплуваха неясни названия, които идентифицираха безплътното й съзнание, но общо взето преобладаваха усещанията.
Намираше се в утробата на Звяра.
„Какъв Звяр?“
Не можа да си спомни, но се надяваше да успее. Спомените обикновено се възвръщат, ако изчакаш достатъчно дълго. А чакането беше лесно. Тук хилядолетията преминаваха като секунди. Пластовете на времето бяха разрушени.
Казвам се Чироко.
(Какво беше това Чироко?)
„Чи-ро-ко. Означава горещ пустинен вятър или стар модел Фолксваген. Мама така и не ми каза кое е имала предвид“ — това беше стандартния отговор, когато я питаха за името. Тя си припомни как се изговаряше и почти усети движението на неосезаемите си устни, когато прошепна безсмислицата:
„Наричайте ме капитан Джоунз.“
(Капитан на какво?)
„На КДК «Рингмастър». КДК означава Кораб за Дълбокия Космос, който пътуваше към Сатурн със седем души на борда. Единият от тях се казваше Габи Плъджет…“
(Кой е…)
„А… другият… беше… Бил…“
(Какво ли значеше това име?)
Беше на върха на езика й. „Езикът, едно меко, месесто нещо… намира се в устата, а уста е…
Преди секунда го знаеше. Но какво беше секунда? Нещо свързано със светлината. Каквото и да представляваше тя.“
Тук нямаше светлина. Чироко не знаеше дали е имало преди. Сигурно да, но това беше без значение, трябваше само да задържи здраво тази мисъл, за да не изчезне отново. Тук нямаше светлина, тук нямаше и нищо друго, но какво означаваше нищо? Нямаше обоняние, нямаше вкус, нито пък осезание. Никакво усещане за плът, но и никакво чувство за парализа.