„Чироко! Казваше се Чироко…
«Рингмастър». Сатурн. Темида. Бил.“
Всичко това изведнъж нахлу в съзнанието й, сякаш отново бе жива. Помисли си, че ще полудее от бурния поток впечатления, който я заля, и тази мисъл възвърна останалата част от паметта й. Случвало се бе и преди. Припомняше си всичко само за да види как понятията пак изчезват в небитието. Неведнъж бе изпадала в подобно умопомрачение.
Съзнаваше, че това, в което се вкопчва, е незначително, но друго просто нямаше. Знаеше къде се намира и знаеше същността на проблема.
Този феномен бе добре изследван през последните сто години. Обличате един човек в неопренов костюм, елиминирайте зрителните и слуховите му възприятия и ограничавате движенията му така, че да не може да се докосва до тялото си, след което го оставяте да плува в топла вода. Дори свободното падане беше по-приятно усещане. Имаше и други, по-рафинирани методи, като интравенозното хранене например или премахването на миризмите, но те не бяха действително необходими.
Резултатите са изненадващи.
В повечето от случаите обект на тези експерименти бяха летци-изпитатели — уравновесени, здравомислещи мъже с желязна психика. След двадесет и четири часа лишаване от сетива те се размекваха като деца. По-дълготрайните опити бяха направо опасни. Съзнанието постепенно помръкваше, долавяйки единствено ударите на сърцето, миризмата на неопрен и налягането на водата.
Чироко беше царица на тестовете. Дванадесет часа елиминиране на сетивата влизаше и в нейната подготовка. Тя знаеше, че ще усети как си поема дъх, ако се старае достатъчно дълго. Дишането бе нещо, чийто ритъм можеше да се управлява. Помъчи се да диша учестено, опита да се изкашля, но не почувства нищо.
Тогава трябваше да пробва чрез натиск. Ако нещо я ограничаваше, то едно напрягане на мускулите би й показало какво я задържа, а чрез задействане и изолиране на отделните мускули можеше да направи опит да ги визуализира и след като определи тяхното местоположение, да ги размърда. Едно трепване на устните би било достатъчно. То би доказало, че не е мъртва, както бе започнала вече да се страхува.
Отказа се от тази мисъл. Щом все още изпитваше нормалния страх от смъртта като край на съзнанието, тя изведнъж предположи нещо безкрайно по-ужасно. Ами ако хората въобще не умираха?
Ами ако човек изпадаше в това състояние, след като тялото си отидеше? Нищо чудно да има вечен живот и той да преминава при вечна липса на сетива.
Умопомрачението започваше да става направо очарователно.
Опитът да пораздвижи някой мускул се провали. Чироко се отказа и затършува из спомените си с надеждата, че ключът към сегашното положение може би се намира в последните съзнателни мигове на борда на „Рингмастър“. Би се изсмяла, ако беше наясно с кои мускули да го стори. Щом не е мъртва, значи е заточена в търбуха на Звяра, достатъчно огромен, за да погълне кораба и целия екипаж.
Не след дълго тази мисъл също й се стори примамлива. Ако това беше истината, ако Чироко е станала плячка и неизвестно защо е все още жива, то смъртта все някога ще дойде. Всичко друго бе по-добро от тази кошмарна вечност, чието безбрежно безсмислие сега се ширеше пред нея.
Чироко откри, че е възможно да се плаче и без да имаш тяло, и заплака безпомощно — без сълзи и хлипания, без затоплящата болка в гърлото. В тъмното се почувства като дете, което дълго е таило някаква обида. Усети, че съзнанието отново я напуска, и си прехапа езика.
В устата й рукна топла кръв. Чироко заплува с отчаяние и страх — досущ като гладна малка рибка във вълшебно солено море. Беше сляпа като червей — само една уста с твърди, закръглени зъби и набъбнал език, която жадуваше да вкуси от чудестната, апетитна кръв, ала все не успяваше.
Стръвно заръфа отново и бе възнаградена с бликнали по езика пресни, червени ручейчета. „Възможно ли цветът да има вкус?“ — учуди се тя. Но не това беше важно. Важното бе, че болеше и усещането бе възхитително.
Болката я пренесе в миналото. Тя повдигна лицето си от смачканите циферблати и парченцата счупено предно стъкло на малкия си аероплан и усети ледения полъх на вятъра. Отворената й уста се бе изпълнила с кръв — беше си прехапала езика. Докосна с ръка устните си и в дланта й се озоваха два окървавени зъба. Погледна ги, като недоумяваше откъде са се взели. Седмици по-късно, когато я изписаха от болницата, намери зъбите в джоба на якето си. Запази ги в малка кутийка върху нощното си шкафче. Понякога се събуждаше посред нощ от мъртвешкия повей на вятъра, нашепващ в ухото й: „Вторият мотор спря, а долу има само дървета и снежни преспи.“ Тогава взимаше кутийката и я разтърсваше като дрънкалка. „Жива съм! Успях да се спася!“