— Не мога да открия чувствителни места, а и не виждам белези. Чироко аз…
— Наричай ме Роки, Бил. — сложи ръка на коляното му тя. — Знаеш, че си единственият човек, който иска да ме нарича така.
— Добре Роки. Това е нещо, за което имам нужда да поговоря с теб. Не е само… тъмния период, както го нарича Август. Не само него не мога да си спомня. Доста неща ми се губят.
— Би ли уточнил? Какви неща?
— Ами, такива, като това, къде съм роден, на колко съм години или къде съм израснал, къде съм ходил на училище. Майка ми, но не и как се казва или дали е жива, или мъртва — каза той и разтри челото.
— Тя е жива и се чувства много добре в Денвър, където си израснал — тихо промълви Чироко. — Поне се чувстваше много добре, когато ни се обади на четиридесетия ти рожден ден. Казва се Бети. Ние всички я харесваме.
Той се успокои, но за малко и отново посърна.
— Предполагам, че в това има нещо — продължи той. — Спомних си мама понеже тя значи много за мен. Теб също си те спомних.
— Но не и името ми — погледна го в очите Чироко. — И се страхуваше да ми го кажеш?
— Да. — призна Бил. Изглеждаше много нещастен. — Не е ли идиотска работа? Август ми откри как се казваш, но не ми спомена, че съм те наричал Роки. Между другото много ти пасва. Харесвам го.
Чироко се засмя весело и каза:
— През цялото време, докато бях малка се опитвах да убия това име, но винаги ми се подкосяват краката, когато някой ми го нашепва в ухото. — тя взе ръката му в своята. — Какво още си спомняш за мен? Припомни ли си, че съм Капитан?
— Разбира се. Спомних си, че беше първата жена, под чието командване съм служил.
— Бил, в безтегловност няма значение кой е отгоре.
— Не това имах предвид, не това исках да… — разбра че тя се е пошегувала и се усмихна. — Така или иначе не бях сигурен за това. Ние бяхме ли… Искам да кажа ние…?
— Дали сме спали? — тя поклати учудено глава. — При всеки удобен случай, от момента в който спрях да преследвам Джен и Калвин и забелязах, че най-страшния мъж на борда е моят главен инженер. Бил, надявам се че няма да нараня чувствата ти, ако ти кажа, че харесвам начина по-който го направи.
— Кое по-точно?
— Че не можа да се решиш да попиташ дали сме били… интимни. — тя се постара паузата да изглежда, колкото се може по-театрално, притваряйки свенливо очи и той отново се засмя. — Ти беше такъв преди да се опознаем. Свенлив. Мисля, че сега ще го направим, като че ни е за първи път, а първия път винаги е по-специален, не си ли съгласен?
— Чироко затвори очи, очаквайки да я прегърне. Измина доста време, но Бил не помръдна. Тогава тя го доближи и се притисна силно към него. Реакцията му не я учуди. Преди да се люби с него за пръв път, тя също бе имала нужда да се увери в чувствата си.
Когато устните им се разделиха, той погледна нагоре към нея и се усмихна.
— Исках да ти кажа, че те обичам, но ти не ми даде никакво време.
— Никога не си го казвал преди. Може би няма да е така, когато възвърнеш паметта си.
— Мисля, че преди просто не съм знаел, че те обичам. Сега… всичко което ми е останало от тогава е твоето лице и това чувство. Вярвам в него.
— Ти си чудесен, Бил. Спомняш ли си как се прави…
— Сигурен съм, че ще си го припомня, когато започне.
— Тогава — каза шеговито тя — мисля, че отново трябва да започнеш да служиш под мое командване.
Първият път винаги е прекрасно. И сега беше така, но без обичайната непохватност на първата близост Чироко забрави всичко останало. Полумракът в колибата бе достатъчен, за да вижда лицето му, а ниската гравитация правеше сеното под тях по нежно от най-фината коприна.
Времето беше спряло своя ход в тоя дълъг следобед. Не трябваше да ходи никъде, а и тя самата не се нуждаеше от нищо друго, завинаги.
— Сега е време за цигара — каза Бил. — Бих искал да имам една.
— И да си тръскаш пепелта върху мен — подразни го тя. — Мръсен навик. Аз бих желала малко кокаин. Всичкият остана на кораба.
Той още не се бе отдръпнал от нея. Спомни си колко обичаше този момент, когато бяха на Рингмастър — очакването да разбере дали няма да се любят отново. С Бил обикновено се получаваше.
Сега, обаче беше малко по-различно.
— Бил, страхувам се, че започва да ми става малко неудобно така.
— Може би сеното ти раздразва гърба? — той се повдигна на ръце за да намали тежестта върху нея. — Ако искаш аз мога да мина отдолу.
— Не е сеното мили, и не е гърба ми. Страхувам се, че тялото ти дращи като шкурка.
— Твоето също, но аз съм доста по-тактичен за да го кажа — той се претърколи, легна до нея и пъхна ръка под раменете й. — Странно, но преди няколко минути не го забелязвах.